Глинени крака
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #19
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Глинени крака». Краткое содержание книги:
Есенните мъгли пълзят из Анкх-Морпорк, а градската стража издирва престъпник, когото никой не е виждал. Може би големите знаят нещо. Но тези невъзмутими глинени човеци, които се трудят денем и нощем, без никому да навредят, изведнъж са започнали да се самоубиват…
И Стражата си има предостатъчно свои проблеми. Върколакът в нея страда от сериозни затруднения преди пълнолуние. Ефрейтор Нобс се сдушава с тузарите на града, а в току-що постъпилото на служба джудже нещо не е наред, ако се вгледаш зорко — то носи грим и обици. Кому да се довериш, когато разярени тълпи излязат на улицата, заговорници плетат паяжините си, а всички улики те подвеждат да се изложиш?
Посред нощ сър Самюъл Вайс, Командирът на Стражата, изведнъж открива, че истината май се е стаила в думите, които пълнят нечии глави.
Една смразяваща история за отрова и грънци!
— Аз отседнах при чичо ми Тежкорък — сподели Веселка. — Не ми е много приятно там. Всички говорят за мини и рудници през цялото време.
— Ати?
— Че какво толкова има да се каже за рудодобива? — вдигна рамене бунтовното джудже. — А като се разпалят на тема злато!… Честно си признавам — златото е доста по-голяма тъпотия, отколкото хората си представят.
— Мислех си, че джуджетата са влюбени в златото! — изненада се Ангуа.
— Ами, само така разправят, докато го прикоткат в прегръдките си.
— Ти сигурна ли си, че си джудже? Извинявай. Пошегувах се глупаво.
— Би трябвало да има и по-интересни неща в този живот — прически, дрехи, хора….
— Олеле… Като в разговорите между момичета?
— Нямам представа какво си приказват момичетата помежду си. Само джуджетата са ми ясни.
— Същото е и в Стражата — охлади надеждите й Ангуа. — Можеш да бъдеш от какъвто пол си поискаш, стига да се държиш по мъжки. В Стражата няма мъже и жени, само свои хора. Скоро ще научиш разговорите им наизуст. Общо взето, свеждат се до количествата изпита бира снощи, колко люто било кърито и къде са повръщали. Просто не забравяй, че мислят предимно с долните си глави. И скоро ще им хванеш цаката. Разбира се, трябва да си подготвена и за просташките вицове.
Веселка се изчерви.
— Е, май не съм ги чувала наскоро — призна Ангуа.
— Защо? Да не си им се карала?
— Не, омръзна им да ги разказват, когато и аз започнах. Чудно, но изобщо не се смяха, дори когато правех най-недвусмислените жестове. Според мен не беше честно.
— Няма какво да умувам, ще си намеря друга квартира — въздъхна Веселка. — Тук не съм си на мястото.
Ангуа погледна за миг дребната фигурка, крачеща до нея. Долавяше познатите симптоми. Всеки има нужда от свое място и понякога го намира единствено вътре в главата си. Струваше й се странно, че изпитва такава симпатия към Веселка. Може би заради сериозната й искреност. Или заради факта, че единствена — с изключение на Керът — не трепереше лекичко от страх, когато говореше с нея. И то само защото не знаеше. Ангуа се мъчеше да съхрани невежеството й като някаква мъничка скъпоценност, но пък можеше да познае и кога някой има отчаяна нужда от промяна в живота си.
— Слушай, и без това ще минем близо до Брястова улица — подхвърли сдържано. — Защо не… хм, наминеш замалко? Имам някои неща, които няма да са ти излишни.
„А аз скоро няма да се нуждая от тях — добави мислено. — Когато си тръгна оттук, не бих могла да нося нищо.“
Редови стражник Чучур Долен наблюдаваше мъглата. След неподвижността втората му най-силна страна беше взирането. Освен това имаше похвалната способност да не издава нито звук. Всъщност в пълното бездействие беше сред най-добрите майстори в целия свят.
Сега се вглеждаше в мъглата, подпрял брадичка на дланите си.
Мъглата вече се разстилаше по-равномерно и тук, шест етажа над улиците, беше лесно да повярваш, че си на брега на студено, осветено от луната море. Всички звуци се смекчаваха и сякаш се притесняваха от силата си. Настъпи полунощ, после отмина.
Редови стражник Чучур Долен наблюдаваше мъглата и си мислеше за гълъби.
Искаше съвсем малко неща от живота и почти всички опираха до гълъбите.
Около „Пет на седем“ мъглата светеше и съскаше. Пламъците подскачаха и на пръв поглед им оставаше съвсем малко да подпалят облаците. Лятото желязо изстиваше във формите си. Ехтяха чукове из ковачниците наоколо. Железарите работеха в съгласие не със стрелките на часовника, а с неумолимата физика на разтопения метал. Макар да наближаваше полунощ, в „Леярна и ковачница Силен в ръката“ кипеше оживление.
В Анкх-Морпорк мнозина носеха фамилията Силен в ръката. Срещаше се често сред джуджетата. Тъкмо това подтикна Томаш Ковач да я приеме с официално съдебно решение. А озъбеното джудже, размахало чук на табелата над портала, беше рожба на въображението му. Хората смятаха, че изкованото от джуджетата е по-добро, и Томаш Ковач реши да не ги разубеждава.
Лигата за равен ръст възрази срещу постъпката му, но разпрата стихна от само себе си, защото повечето членове на председателството й бяха хора — джуджетата са прекалено заети, за да се занимават с такива глупости15, — а и основният им довод се крепеше на факта, че господин Силен в ръката, с рождено име Ковач, е прекалено висок, тоест ако спазеха собствените си принципи, самите те извършваха явна дискриминация.
Томаш преспокойно си пусна брада и носеше стоманен шлем, ако очакваше да му досаждат заядливци. Между другото вдигна и цените си с двадесет пенса на долар.
15
Освен това джуджетата не възприемат прекалено болезнено въпроса за своя ръст. Имат си една поговорка: „Всички дървета се секат близо до земята“. Всъщност това е облагороденият вариант, а оригиналният гласи: „Щом пъпът му е пред очите ти, значи слабините му са пред зъбите ти“.