Вратата на друидите
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евстатиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вратата на друидите». Краткое содержание книги:
Сега се бе превърнал във враг, който вече не спеше. Дебнеше ги и изчакваше момента, в който да ги унищожи. От планината повяваше нещо заплашително и той не бе единственият, който го усещаше, вече не. През последните две седмици се наложи да освободят десетина работници, защото отказваха да влязат в тунела. А тези, които останаха, ставаха все по-нервни и раздразнителни. Често избухваха спорове, а на два пъти Хартман и хората му трябваше да се намесят, за да предотвратят сбиване. Франке наистина смяташе, че това не е нищо друго освен масова хистерия заради станалото с работниците и неочакваната ситуация на строежа, който трябваше да бъде превърнат в затвор. Това обаче не беше вярно. Всичко идваше от планината. Нещо идващо от нея тровеше мислите и душите на мъжете и то беше незабележимо и неудържимо.
Варщайн чу стъпки до себе си и видя Хартман, който явно от доста време беше около него и го бе наблюдавал.
— Здравей!
Хартман отвърна с бегла усмивка, посочи към вратата зад Варщайн и го попита:
— Зле ли мина?
— Не много. Обясни ми, че ще ме изрита, ако не правя, каквото той иска, но нищо повече от това. И без друго го казва поне по веднъж на някого.
— По-често — каза Хартман и се разтърси. — От няколко дни старият наистина е сложил бойното снаряжение. И преди си беше проклет, но от известно време насам е направо нетърпим.
— Шефовете винаги са такива. А и ми се струва, че такива трябва да бъдат — пише го в трудовите им договори. — Погледна нагоре към върха и допълни тихичко: — Но не сме ли всички такива по един или друг начин?
Хартман явно не разбра какво искаше да каже. След разходката им до Зарутер се виждаха по-често. Щеше да е пресилено да се каже, че са станали приятели, но Варщайн бе сигурен, че Хартман не е разказал нищо на Франке за посещението им в планината. Иначе просто щеше да налее още вода в мелницата му. Бяха се срещали няколко пъти и бяха говорили и по някакъв начин Варщайн харесваше по-възрастния от него мъж. Но надеждата му, че и той е разбрал нещо от тайната същност на природата, не се бе изпълнила.
— И вие ли го усещате? — попита Варщайн.
Объркването в погледа на Хартман стана още по-голямо, но той прояви разбиране и гледа няколко секунди в същата посока.
— Мъжете са нервни. Настроението никога не е било толкова лошо като сега. Но нищо чудно — тук станахме като в затвор. Сигурно ще превъртим.
Казаните думи прозвучаха на Варщайн почти смешно от устата на човека, който бе едва ли не пазачът в затвора. Но се отказа да обяснява, че не точно това е имал предвид с въпроса си. Ако Хартман наистина не усещаше нищо от зловещата тъмнина на планината, толкова по-добре. Може би ще дойде момент, когато ще е важно да знае, че в целия хаос има някъде някой, който е имунизиран срещу отровата на планината. Варщайн си мислеше, че каквото и да се случи, Хартман няма да се повлияе от него.
Беше се излъгал. Хартман продължи така още половин година, но после Гридоне взе и него.
Когато излязоха на магистралата, водеща извън града, сами се убедиха в това, което каза шофьорът — че времето съвсем се бе объркало. Проливният дъжд секна. Облаците се разкъсаха и слънцето така силно блесна от ясното небе, че от улиците започна да се вдига пара. И всичко стана само за секунда.
— Невероятно! — възкликна Ломан, който седеше на мястото до шофьора и полагаше големи усилия да отрови въздуха в колата с цигарен дим. — За първи път виждам такова нещо!
Шофьорът спря чистачките, а след това с демонстративно движение включи вентилацията. Леденостудена въздушна струя удари Ломан в лицето. Той примига и дръпна силно от цигарата си.
— Така е от седмица — каза шофьорът. — Онзи ден падна градушка — буквално от ясно небе. Поклати глава и с нескрито движение погледна към табелата „Моля не пушете“, която бе точно срещу Ломан.
Журналистът погледна в същата посока и се ухили. Знаеше, че шофьорът няма да каже нищо, защото от този курс щеше да спечели повече, отколкото друг път за цял ден.
— Кога започна така? — попита Варщайн.
— Кое, времето ли? — Шофьорът се замисли за момент. — Може би точно преди седмица. Да, така беше.
— В деня, когато е станал атентатът срещу влака. — Ангелика изрече на глас това, което и той мислеше. — Мислиш ли, че може да значи нещо?
— Едва ли — отвърна бързо и доста по-високо Варщайн, гледайки предупредително към шофьора. Той сигурно бе свикнал с всякакви луди, които обсъждаха световните проблеми в колата му. Но все пак трябваше да бъдат по-предпазливи.