Убиецът в зелената гора
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убиецът в зелената гора». Краткое содержание книги:
Сър Хю Корбет, пазител на тайния кралски печат, е натоварен със задачата да разбере какви са плановете на френския крал за предстоящото нахлуване във Фландрия. Фламандските съюзници на Едуард отчаяно се нуждаят от тези сведения. Когато документът най-сетне стига до Англия с цената на много пролята кръв, се оказва, че сведенията са кодирани с неразгадаем шифър.
Едуард Първи е преследван и от други неприятности — прочутият разбойник Робин от Локсли, получил прошка благодарение на кралската милост, като че ли отново се е върнал в гората Шърууд, но този път по-ожесточен и безмилостен. След кървавата разправа с кралските бирници и загадъчната смърт на нотингамския шериф кралят възлага на Хю Корбет да разбере кой се крие зад тези злодеяния.
Още с пристигането си в Нотингам Хю Корбет и двамата му помощници се натъкват на нови загадки — защо на тринайстия ден от всеки месец три огнени стрели прелитат над стария замък? Кой е предателят зад стените на замъка? А и тайните агенти на френския крал са по петите на Корбет, за да го убият, преди да разгадае шифъра.
Младежът тъжно поклати глава. Корбет се изправи и се протегна.
— Малтоут, бъди така добър да донесеш вино и хляб от килера. Кажи на онзи нацупен готвач, че е за кралския пратеник.
Той изчака, докато пратеникът излезе от стаята.
— Ранулф, този разбойник наистина е голяма загадка. — Корбет отчаяно разпери ръце. — Щом човек като Гизбърн не може да го залови, какъв шанс имаме ние с теб? Шифърът още не е разгадан, а времето изтича. Щом френската войска влезе във Фландрия, кралят ще има нужда от нас в Лондон. О, между другото — той приближи до Ранулф, — по пътя към Кърклийс някой се опита да ме отрови. Казвал ли си на някого къде заминавам?
Лицето на Ранулф придоби напълно невинен вид.
— Бог ми е свидетел, господарю, не съм обсъждал този въпрос дори с Малтоут.
— Но някой се опита да ме убие. Или предателят от този замък, или…
— Ахитофел? Корбет кимна.
Малтоут се върна с кана вино, три чаши и поднос е малки хлебчета и парчета сушен бекон. Насядаха около масата и Корбет раздели храната, докато слушаше разказа на Ранулф за събитията в замъка по време на отсъствието му.
— Ами хубавата Алиша? — прекъсна го Корбет по едно време. — Виждал ли си я днес?
— Не — усмихна се Ранулф. — С Малтоут играхме на зарове и изпразнихме кесиите на няколко от войниците на сър Питър.
Корбет дъвчеше хляба и слушаше с половин ухо самодоволния разказ на Ранулф как няколко от лесничеите на Гизбърн след пристигането си в замъка се похвалили колко лесно било да биеш Малтоут на комар. Приятелят му с удоволствие решил да провери това с помощта на своите „чудодейни зарове“.
Когато се нахрани, Корбет извади принадлежностите си за писане. В този миг на вратата се почука.
— Влез! — извика той.
Влезе слуга от замъка, следван от човек, когото Корбет не познаваше.
— Това е Халфан! — възкликна Ранулф. — Собственикът на „Петела й обръча“. — Усмивката му угасна, когато видя мрачното лице на кръчмаря.
— Искаше да те види, мастър — обясни прислужникът. — Сър Питър Бренууд ми нареди да го доведа тук.
— Много добре — отвърна Ранулф. — Можеш да си вървиш. Халфан, какво е станало?
Кръчмарят изчака, докато прислужникът затвори вратата след себе си.
— Мастър — каза той с блеснали очи, — нося лоши новини.
— Какво е станало? Нещо с лейди Алиша?
— Не, тя е добре. Става дума за брат й, майсторът на гатанките Рахиър. Тази сутрин са го намерили убит в една уличка, близо до кръчмата Някой го е удушил.
— Какво? — Ранулф се отпусна на един стол.
— Вероятно са били крадци — продължи кръчмарят. — Той винаги носеше пълна кесия, която сега липсва. Взели са колана и ботушите му. Навярно са го проследили на връщане от пазара.
Корбет погледна пребледнялото лице на Ранулф и бързо напълни чашата му.
— Ами момичето? — попита писарят.
— Както казах, тя е добре, но е обезумяла от мъка, затова повиках лекар, който й даде вино и нещо успокоително.
Корбет си спомни тетивата от лък в гърлото на Хеката.
— Хайде, Ранулф, Малтоут! — подкани ги той.
Почти избута кръчмаря и двамата си спътници от стаята и затича надолу по стълбите. Като внимаваха да не се набиват на очи, те се промъкнаха през страничната порта на вътрешния двор и слязоха по пътеката към града.
Когато влязоха в „Петела и обръча“, беше тихо. Кръчмарят обясни, че изпълнил „християнския си дълг“ като наредил да занесат трупа в една от външните постройки, докато дойде кралският следовател.
— Бог знае какво ще стане — помърмори мъжът. — Момичето е почти обезумяло, а кралският следовател ще обяви просто, че това е убийство, извършено от неизвестно лице или лица.
Преведе ги през калдъръмения двор, вдигна резето и въведе Корбет и спътниците му в една конюшня. После нервно запали маслените лампи на стената и дръпна чувала, с който бе покрит трупът, положен върху наскоро струпана слама.
— Два трупа за една сутрин — промърмори Корбет. Той се надвеси над майстора на гатанки, опитвайки се да не гледа синьо-черното лице, изскочилите очи и език. Огледа въжето около врата на мъжа. Малтоут вече се бе обърнал с позеленяло лице, а Ранулф се разкъсваше между скръбта по новия си приятел и тревога за загубата, която сладката Алиша бе понесла.
— Той е — промърмори Корбет и се изправи. Внимателно покри лицето на мъжа.
Кръчмарят угаси лампите и излязоха на двора.
— Освен с Ранулф — попита писарят, — Рахиър общуваше ли с други хора?
— Той беше доста известен — кръчмарят почеса оплешивяващото си теме, — но обичаше уединението. Понякога ни задаваше някоя гатанка. Човек винаги можеше да го открие тук или на пазара. Казваше, че иска да посети замъка, а веднъж замина извън града.