Убиецът в зелената гора
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убиецът в зелената гора». Краткое содержание книги:
Сър Хю Корбет, пазител на тайния кралски печат, е натоварен със задачата да разбере какви са плановете на френския крал за предстоящото нахлуване във Фландрия. Фламандските съюзници на Едуард отчаяно се нуждаят от тези сведения. Когато документът най-сетне стига до Англия с цената на много пролята кръв, се оказва, че сведенията са кодирани с неразгадаем шифър.
Едуард Първи е преследван и от други неприятности — прочутият разбойник Робин от Локсли, получил прошка благодарение на кралската милост, като че ли отново се е върнал в гората Шърууд, но този път по-ожесточен и безмилостен. След кървавата разправа с кралските бирници и загадъчната смърт на нотингамския шериф кралят възлага на Хю Корбет да разбере кой се крие зад тези злодеяния.
Още с пристигането си в Нотингам Хю Корбет и двамата му помощници се натъкват на нови загадки — защо на тринайстия ден от всеки месец три огнени стрели прелитат над стария замък? Кой е предателят зад стените на замъка? А и тайните агенти на френския крал са по петите на Корбет, за да го убият, преди да разгадае шифъра.
— Защо тогава — прекъсна я Корбет, наблюдавайки внимателно лицето й, — си дала убежище на любимата му?
— Защото той ме помоли! — изсъска тя. — Защото ми беше жал за лейди Мериън и защото мислех, че мога да я спася и да я върна в правия път.
Убеден съм в това, помисли си Корбет. Щеше много да се зарадваш, ако двамата се бяха разделили. Ако беше скрила жената, която Робин обича, от неговите очи и от света.
— Лейди Мериън даде ли обет за монахиня?
— Не, просто живееше тук, както други дами, които търсят убежище от света на мъжете. И беше щастлива, докато…
— Докато Робин се върна?
— Точно така!
— Защо лейди Мериън изобщо е дошла тук? — попита Корбет.
— Когато Робин прие помилването на краля, едно от условията беше да служи известно време в кралската войска в Шотландия. Лейди Мериън беше разочарована и дълбоко наранена, че Робин може да я забрави толкова лесно и да предпочете кралските желания пред нея — майка Елизабет се усмихна леко. — Както повечето мъже, Робин даваше обещания, които никога не изпълняваше.
— Но все пак се е върнал?
— Да, влезе наперено през портите. Беше с онази грамада Джон Литъл; двамата седяха на бойните си коне като лордове, дошли да раздават правосъдие.
— А лейди Мериън?
— Известно време остана насаме с Робин в къщата за гости.
— А после?
Игуменката сви рамене и се облегна на стола си.
— Той успя да й завърти главата, като на всяка глупава жена. Тя събра малко багаж и тръгна с голямата си любов.
— Но не са се върнали в Локсли, а отново са станали разбойници в Шъруудската гора.
— Не знам какво е станало сетне — отсече Елизабет. — Но когато го заловиш, ако го заловиш, сър Хю, можеш да попиташ него, преди да се качи на ешафода. — Тя се облегна и сплете пръсти. — Ако не ми вярваш, попитай която и да е от сестрите в манастира.
Корбет с радост напусна потискащата стая. Не беше доволен от онова, което му бе казала майка Елизабет, но нищо не можеше да направи. Каквото и да бе превърнало Робин от кралски войник в разбойник, готов да наруши обещанието си към краля, той още не го беше открил.
Този проблем измъчваше Корбет и на следващия ден, когато се върна в Нотингам. В замъка цареше бъркотия. Сър Питър Бренууд го посрещна във външния двор и преди Корбет да успее да го попита за Ранулф или Малтоут, го поведе през средната порта към ковчега, който лежеше пред олтара в малкия параклис. Уморен и натъртен от пътуването, Корбет безмълвно наблюдаваше, докато шерифът отметна пурпурната плащаница, отвори капака на ковчега с помощта на камата си и повдигна прозрачното покривало.
Писарят хвърли един поглед и се обърна, давейки се. Вътре лежеше Гизбърн. Онзи, който бе подготвил тялото му за погребението, се бе постарал — по лицето и прерязания врат нямаше кръв, но отрязаната подпухнала глава лежеше накриво. Корбет разпозна Гизбърн, макар че лицето му беше покрито с пурпурночервени петна — сякаш главата му беше подскачала като топка. Той седна на стъпалата пред олтара и загледа как Бренууд отново затваря ковчега.
— Значи Гизбърн не е успял?
— Очевидно — отвърна саркастично Бренууд. — Изгубил е повече от дузина от хората си. Милорд Гизбърн — той почука по ковчега — не се вслуша в съветите и се опита да залови бандата на разбойника. Отидохме да му помогнем, но се върнахме след час. Той вече бе навлязъл дълбоко в гората. — Бренууд прибра камата си. — Миналата вечер тялото му беше намерено на стълбите на пивоварната, а до него главата му, сложена в буре осолено свинско. Препоръчвам ти в следващото писмо до краля, сър Хю, да пишеш на негово величество, че е най-добре залавянето и екзекутирането на бандитите от Нотингамшър да бъде поверено на онези кралски служители, които сам той е назначил тук.
— Ще му пиша — промърмори Корбет, докато Бренууд излизаше от параклиса.
Писарят се изправи уморено, взе дисагите и плаща си, прекръсти се пред олтара и тръгна през вътрешния двор към стаята си. Откри я празна, но всичко беше, както го бе оставил, включително онова, което бе взел от стаята на Веки. Изми се, преоблече се и подремна на леглото, докато Ранулф и Малтоут не го събудиха.
— Успешно ли беше пътуването ти? — попита прислужникът му.
Корбет направи гримаса. — Чу ли за поражението и смъртта на Гизбърн? — Целият град говори за това — отвърна Ранулф. Корбет потърка очи.
— Ами ти, Ранулф, постигна ли някакъв успех с шифъра?