Зона 51: Мисията

— Какво?

— Видеопрограма. От майор Куин. Получил я е от Харисън.

— Вашият загадъчен познат — произнесе басово Яков.

Отвън отекнаха стъпки, които спряха пред тяхната врата. В стаята влязоха двама души с униформи и знаци на ВИМИЗЗ. Последва припряно запознанство.

— Да чуем какво е станало — попита, без да се бави, Кениън.

— Нищо повече от онова, за което съобщих на полковник Кармен — обясни Дънкан и посочи Яков. — Нашият руски приятел смята, че става въпрос за нова версия на познатата от историята Черна смърт.

Норуард сбърчи вежди.

— Вярно, че чумата не е победена напълно — миналата година имаше кратък епидемичен взрив в Индия — но тя вече не е нелечимо заболяване. Можем да се справяме с нея. Освен това не е в състояние да убива толкова бързо, колкото изглежда от снимките, които получихме.

— Тогава сигурно е нещо, наподобяващо по действие Черната смърт — не се предаваше Яков.

— Нека погледнем видеопрограмата — вдигна ръка Дънкан. — Възможно е да получим допълнителни сведения. Вероятно е от Южна Америка.

Всички се извърнаха към екрана на компютъра и Лиза пусна програмата. Непознат мъж се подпираше на перилата на малък катер. Кожата му бе обсипана с черни мехури.

Мъжът се олюля, строполи се на колене и повърна черна кръв, а тялото му бе разтърсено от мъчителни конвулсии. На екрана се появи втора фигура, която държеше нещо в ръце. Болният мъж издаде странен, сподавен стон. Отново повърна кръв. Вторият го претърколи по гръб, избърса устата му с пръсти и пъхна вътре гумена тръбичка. Нещастникът повърна за трети път, сега вече цял фонтан, който премина през и покрай тръбата и обля лицето и гърдите на човека, който се опитваше да му помогне.

— Това е въздухопровод — обясни Кениън. — За да може да диша. Иначе ще се задуши от кръвта и повърнатото.

— Не носи нито маска, нито ръкавици — произнесе ужасено Норуард.

— Вижте ръцете му — посочи Кениън. — Същите черни мехурчета. В по-ранен стадий, но и той е заразен.

Мъжът натика гумената тръба в гърлото на падналия, извърна лице към обектива и произнесе безизразно:

— Казвам се Харисън.

Макар променен от миниатюрните говорители на лаптопа, Дънкан бе сигурна, че принадлежеше на непознатия, който й се бе обаждал.

— Това е Руиз — моят водач. Преди два дни се натъкнахме на едно запустяло селище, където всички бяха умрели от същото заболяване — Харисън посочи падналия човек. — Сега вече диша нормално, но е изгубил много кръв и е в шок. В действителност е обречен и аз не мога да му помогна с нищо.

От корема на Руиз долетя страшен, раздиращ звук, който се чуваше съвсем ясно в стаята.

— Какво беше това? — попита Търкот.

— Червата му — обясни Кениън.

Руиз разкриви мъченически уста и отвътре бликна нова порция кръв, примесена с разкъсани тъкани.

— Ето какво сме чули — продължи Кениън. — Вътрешностите му се разпадат.

Руиз отвори очи и се облещи в камерата. Търкот имаше чувството, че се опитва да проговори, но тръбичката му пречеше. От устата му продължаваше да шурти черна кръв. После главата му увисна назад и очите му се изцъклиха.