Изменникът

— Кой беше в колата?

Не ме разбра. Повторих.

— Кой беше в моята кола? Тялото, което пробутахте за Тиш.

Устните му се извиха като обгорена, нащърбена раковина. Представата му за усмивка.

— Калвинистът в теб може да спи спокойно. Дори повече от марксиста. Не беше от избраниците на съдбата. Лумпенпролетариат, в най-прекия смисъл на думата. Бездомна. Луда. Безполезна. От тия, дето просят по супермаркетите. Няма да липсва на никого. Самият Калвин не е обичал много просяците.

— Спести ми идеологическите си хамалогии.

Направи всемогъща гримаса.

— Добре. Ще ти го кажа направо. Пет пари не даваш за тази жена. Щастлив си, че в колата не е било гаджето ти. — Ухили се неочаквано, като въздушно нападение. — Сега се сещам, че госпожица О’Мейли е истинска католичка. Разбира идеята за изкуплението. И прошката. Силата на изповедта. Милосърдието. И вярата. Фрашкана е с вяра. Но това е само още един пример за, как ги нарече, „идеологическите ми хамалогии“? Харесва ми. Смел си, синко.

— Дори и да не ми пука за жената, уважавам закона.

— Божия? Или на хората? Я стига.

— Ами Фарнсуърт? Ем Карол? Тяхната липса се усеща. Ами всички в оная лаборатория в Джорджия?

Хънт остави отново изпразнената си чаша.

— Избягвай романтизма, Джон. Той разрушава ефективността. — Не се шегуваше, лицето му беше сериозно почти като на свещеник. — Това… тези убийства не бяха оправдани. Моите хора нямат нищо общо с тях. Аз нямам нищо общо с тях. Съжалявам, че се е стигнало дотам. — Наведе глава, но изпод вежди продължи да ме фиксира с пронизващите си очи. — Повикаха мен, защото цялата история започваше да излиза от контрол. Ръководеха я аматьори. Хора като Габриели. — Забеляза учудването ми и отново се ухили. — О, да. Нашият приятел, генералът. Задник. Дори по-лошо от това. Не вижда по-далеч от цифрите по доларите. А в края на тунела го чака вечно проклятие. Не всички в армията са добри калвинисти. — Изсумтя. — Габриели би излъгал самия себе си. Ако в него въобще има нещо. Типичен представител на нашето време.

— Защо да ти вярвам, че не си ги убил ти?

Направи гримаса на дете, принудено да яде броколи.

— Мислиш ли, че щях да действам толкова непредпазливо? По дяволите, ако Габриели и приятелчетата му политици още ръководеха парада, ти отдавна щеше да си мъртъв. Както и гаджето ти. И блондинката. Която наистина трябва да изчукаш. Обратното би било проява на страх. Ако наистина ти се иска. — Усмивката му се завърна. — Не можеш да ме убедиш, че не мислиш за това.

Халатът му се беше разхлабил, стана и го оправи.

— Мъжете не мислят — каза, оглеждайки лавиците с книги. — Не мислят за последиците. А и за причините. Живеем като в мъгла. И си представяме, че отпред ни чака нещо по-добро. Халюцинираме морални системи. За които няма биологично оправдание. — Прокара пръсти по няколко подвързани в зелено книги, заглавията на които не можех да видя. — Вярваме в неща, които се основават на изкривена логика. Дори в моменти, в които отхвърляме най-силните си желания. Премисляме срещу шанса си.