Венец от трева (Част III: Омразата)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част III: Омразата)». Краткое содержание книги:
Последните месеци на лятото започваха да доскучават на цар Митридат, който се чувстваше напълно неуязвим в новия си пергамски дворец и не срещаше никъде съпротива из цяла Мала Азия. Единственото интересно нещо за правене си оставаха безкрайните обиколки из провинцията и посещението на различните могили от мъртъвци. За жалост от ден на ден пирамидите все повече изтъняваха — жертви на времето и дивите зверове, — а и царят вече беше посетил най-внушителните от тях. Последната, за която той се сети, че още не е видял, се намираше сравнително близо до Пергам, нагоре по реката Кайкос. В Римска Азия имаше два града с името Стратоникея; по-големият се намираше в Кария и продължаваше упорито да се съпротивлява на понтийската обсада. По-малката Стратоникея беше разположена на няколко километра от Пергам навътре в сушата и се гордееше с пълната преданост на жителите си към новия господар. Затова, когато Митридат влезе в крепостта, всичките й жители се струпаха да го посрещат по улиците и да хвърлят цветя под копитата на коня му.
Сред тълпата очите на царя забелязаха една гръцка девойка, на име Монима, която Митридат поиска веднага да му доведат. Толкова светли бяха и кожата, и косите на девойката, че отдалеч можеше да заприлича на белокоса старица, а веждите й направо се губеха. Толкова бе странна тази Монина, че човек не знаеше дали се плаши от привидната й плешивина, или се привлича от необичайните й тъмнорозови очи. Царят бе като омагьосан от девойката, че веднага я поиска за жена. Бащата на Монина — казваше се Филопемон — дори не помисли да се съпротивлява, още повече че в пристъп на небивала щедрост царят го взе заедно със себе си и новата си съпруга и го постави за сатрап на Ефес.
Докато се отдаваше на различните удоволствия, които Ефес предлагаше на гостите си — а не на последно място и на албиноската Монина, — царят все пак отделяше нужното време и на държавните дела. Понеже чашата на търпението му беше преляла, той прати лаконично послание до жителите на Родос, в което искаше островът да се предаде, а избягалият римски управител Гай Касий Лонгин — да бъде предаден на понтийската армия. Отказаха му твърдо и на двете искания. Родос се смятал за приятел и съюзник на римския Сенат и народ, затова жителите му щели да изпълняват своите задължения, пък макар и с цената на живота си.
За пръв път, откакто бе започнала победоносната му кампания на запад, Митридат изпадаше в крайно раздразнително настроение. Докато целият му двор и раболепните ефески кариеристи се криеха в ъглите на царската резиденция, той крачеше из тронната си зала и чакаше кога най-после мехурът на гнева му ще се спука съвсем, за да се облекчат страданията му. В крайна сметка ядът отмина и Митридат се отпусна на златния престол, подпрял глава на едната си ръка в очакване сълзите по лицето му да изсъхнат от само себе си.
От този момент нататък всичко останало му се струваше безинтересно; цялата му огромна енергия се беше съсредоточила върху проблема с Родос, който трябваше да бъде смазан. Как можеха да му отказват! Как можеше някакво си островче, загубено насред морето, да предизвиква могъществото на Понт? Е, скоро щеше да им се удаде случай да се уверят в голямата си грешка…
За жалост понтийската флота точно по това време беше изцяло заета с маневри из западната половина на Егейско море, затова Митридат не можеше да ги вика за тази незначителна, чак смехотворна кампания срещу острова. Вместо това царят се обърна за съдействие към пристанищните градове Смирна, Ефес, Приена, Милет, Халикарнас и двата острова Хиос и Самос. Те разполагаха с достатъчно кораби да му услужат. Войски обаче Митридат имаше достатъчно, след като цели две армии чакаха със скръстени ръце в бивша Римска Азия. Единствена пречка си оставаше продължаващата съпротива на двете крепости Патара и Термесос в Ликия, които му пречеха да използва за база на експедицията си удобните заливи в областта. Родосци с право си бяха спечелили слава на големи мореплаватели, а и огромната част от флотата им стоеше на котва покрай западните брегове на острова, очаквайки врага да се появи откъм Книдос и Халикарнас. Митридат нямаше и откъде другаде да нападне, щом ликийските пристанища стояха затворени за корабите му.
Понтийският владетел бе поискал от гръцките градове да му осигурят неколкостотин товарни кораба за войската, а също и всички бойни галери, с които разполагаше бившата римска провинция. Оборен пункт стана Халикарнас — един от любимите градове на Гай Марий, — където бяха свикани и сухопътните сили, нужни за похода. В края на септември огромната флотилия отплава от пристанището. В самия й център бавно и величествено се клатушкаше огромната „шестнайсеторка“ на Митридат, който се забелязваше отдалеч върху златопурпурния трон на кърмата. Седеше под лъскавия балдахин и наблюдаваше опиянен просторната морска шир, която му принадлежеше не по-малко от всичко останало.