Пентаграм
- Автор: Славов Атанас П.
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, фондация „Човешката библиотека“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пентаграм». Краткое содержание книги:
на лицето
Атанас Петков Славов
Лицето е родено в Бургас в семейство на нормални граждани. От малък е забелязан да се занимава с фантастика и други вредни за общественото спокойствие дейности. Има опасната амбиция да създава клубове, в които събира себеподобни. Пише и рисува неугодни на Системата текстове и картини, където поставя под съмнение статуквото в името на някакво въображаемо общочовешко и хуманно бъдеще. Зад граница е забелязан да получава разни награди от съмнителни организации, като Eurocon, Соцкон, World SF, Writers of the Future и други подобни. Диагностициран е с психозата, че действията му имат някакво отношение към бъдещето. Като резултат от тази мания е предизвикал и продължава да предизвиква появата на сборници и периодични издания, в които дава трибуна на други като него.
Заключение:
Наблюдаваният субект несъмнено е вреден за социалното храносмилане и демонстрира невъзторжено отношение към Системата. Препоръчва се елиминиране, но може да се остави на естествено отпадане поради икономически или възрастови причини.
Аналитик на ОБОР: Игрек Хиксов
(Отдел за борба с организираната реалност)
Влажният вятър носеше откъснати от вълните невидими капчици, разхлаждащи лицето му. Спокойна крайбрежна алея плавно се извиваше в далечината, размиваше се в леката прозрачна мъглица. Баюн си спомни (колко отдавна беше!) пътешествието върху айсберга. Онзи океан, Лонт, беше синкаво-зелен и спокоен. А Пант бушуваше, хвърляше се върху вълноломите, начупваше слънчевите лъчи в белите гребени на вълните и като малки призрачни мълнийки през пяната прелитаха дъгоцветия. Водата имаше странен тъмновиолетов цвят.
„Отново океан… И хоризонтът е толкова далеч, че ти се иска да обхванеш поне с мисълта си цялото това пространство, в което някак… неочаквано изчезват дребните неща. Толкова обичаните от господин Фартат дребни неща… Несъмнено дамите от Деара ги владеят много добре. Винаги място в сърцето – иронично се усмихна Баюн. – Място в необятното сърце на Деара има не толкова за заблудени туристи и обожатели… въпреки че и те не са за пренебрегване. Но мястото е преди всичко за техните капитали в стотиците свръхсигурни банки, нефалиращи банки, където всяка наплашена от икономическата суета душица може да складира своето валутно самочувствие. И нангарските преломници, и кондафските генерали, ампайските Едносъщни, дииските вождове, гинвохските князе – кой ли няма тук влогове? Тук е сигурно, Деара не воюва и никой не би посмял да воюва с нея – кой е луд да пали огън в касата си? Този смешен и с такова старание поддържан матриархат… Всъщност много логично, нали мъжете правят бунтове и революции – ако имат време и ако възпитанието им позволява да допуснат тази мисъл…“
Деарският електромеханичен институт се помещаваше в импозантна сграда, построена в модерния кръгов архитектурен стил. Изправен пред вертикалната стъклена клетка на стълбището, Баюн си представи едно безкрайно блуждаене по пръстеновидните коридори, докато намери нужната лаборатория.
„Без дух да остана… и ще остана, ако няма кой да ме съпровожда!“
Страховете му бяха напразни. Още от приемната стая… по-точно зала, зад двуметровата металическа статуя на Деарската Майка го посрещнаха двама контролицери с далеч не женствена външност, деликатно сложили ръце върху кобурите. Други двама с ловки ръце и очи заопипваха документите и джобовете на стратега. Съпровождащата ги елегантна девойка се усмихваше вежливо, сякаш искаше да каже: „Не че имаме нещо против вас, но все пак идвате от воюваща страна, нали разбирате…“. Баюн разбираше. С предразполагаща готовност държеше ръцете зад тила си, за да проверят вътрешността на сакото му, и кратко, делово отговаряше.
– Да, в командировка… да, Фелдстратегиума, секретния отдел… не, неженен… стратег, да, пилот по специалност… да, лабораторията за ротационни стабилизатори… да, по споразумение К-256…
Проверката приключи. Елегантната началничка на вътрешната охрана го съпроводи по стълбището и коридора, въведе го в трапецовидна стая с няколко бюра и чертожни маси и със същата служебна усмивка съобщи:
– Господинът е нангарският специалист по споразумение К-256.
Излезе. Баюн остана срещу трите млади жени, които, без да стават, с интерес го разглеждаха. Очакваше някоя от тях да заговори. Изглежда обаче от него също очакваха нещо. Неизвестно какво. Мълчанието – неловко за Баюн и явно недоволно у домакините – продължи вечност и половина. Най-сетне седящата до прозореца светлокоса жена извинително се усмихна и стана.
– Все пак гостът ни не е деарец – обърна се тя към колежките си, после със същата извинителна усмивка погледна Баюн. – В Деара е прието мъжете да се представят първи.
Баюн въздъхна. Първи провал в познаването на деарския етикет.
– Прощавайте. Долу подробно ме провериха и мислех, че са ви съобщили…
Разбра, че е налучкал подходящо извинение, защото двете седящи жени вежливо кимнаха и загубиха интерес към него. Светлокосата се доближи и протегна ръка. Беше съвсем млада, поне така се стори на Баюн, толкова по-изненадващо беше силното ù, почти мъжко ръкостискане.
– Наор’нд’Наор. Аз ръководя отдела.
– Бих искал да се запозная с…
– Знам, ротационните стабилизатори, нали? Елате, ще ви покажа документацията.
По пътя към лабораторията минаха през малко фоайе, в което няколко мъже, стоящи край прозорците, пушеха и тихо разговаряха. Без да спира, Наор подхвърли през рамо: