Заключената стая

Мауритсон разменяше винаги с нея приятелски реплики и тя започна да го приема като стар познат. На нея й се нравеше неговата малко старомодна учтивост, макар че тя не се покриваше с възгледите му, които той понякога излагаше в твърде енергични изрази.

През един априлски ден — изтичаше третият месец, откакто Монита работеше в ресторанта — Мауритсон я повика при себе си. Тя се приближи, кимна към чинията с грахова супа и попита:

— Не е ли вкусно?

— Както винаги, превъзходно. Но сега ми дойде нещо наум. Аз седя тука всеки ден, ям, колкото ми душа иска, а вие сте все на крака, все работите. И ето какво си помислих — мога ли да ви поканя някога? Вечер, разбира се, когато сте свободна. Да речем, утре?

Монита не се колеба дълго. Тя отдавна вече имаше мнение за него: честен човек, трудолюбив, въздържател, вярно малко особняк, но напълно безобиден и симпатичен. При това неговата покана за нея не беше изненада.

— Е, добре — каза Монита, — утре може.

След като в петък отидоха заедно на ресторант с Мауритсон, тя промени своето мнение за него само по две точки: първо, той не беше трезвеник, и второ, май не беше чак толкова от тези, които обичат да се трудят. Впрочем от това той не й стана по-малко симпатичен. Нещо повече, с него й беше много интересно.

През тази пролет те ходиха още няколко пъти на ресторант, при което Монита меко, но категорично отклоняваше опитите на Мауритсон да я заведе вечерта у тях на чашка вино или пък да го покани на гости при нея.

В началото на лятото той изчезна някъде, а през юли самата тя замина за две седмици в отпуск при сестра си в Норвегия.

Още първия ден, когато се върна от отпуск, го видя на неговата масичка. Срещнаха се вечерта. Този път тя отиде с него на Армфелтсгатан и за първи път остана да спи там. Той се оказа твърде приятен любовник.

Двете страни бяха доволни от отношенията си. Мауритсон не се натрапваше и те се срещаха само тогава, когато тя искаше — един-два пъти в седмицата. Той се отнасяше към нея грижливо, тактично и на двамата им беше добре, когато са заедно.

От своя страна и тя се държеше деликатно. Например Мауритсон избягваше да говори за това, с какво се занимава и откъде взима пари. И макар че този въпрос занимаваше Монита, тя не даваше простор на любопитството си. Самата тя не искаше той да се вмъква в живота й, особено пазеше Мона от това, ето защо не се бъркаше в работите му. Не го ревнуваше, той също — може би усещаше, че тя няма никой друг, а може би не придаваше и значение на това. Не разпитваше и за миналото.

Есента те все по-рядко излизаха някъде, повече седяха в квартирата му — ще си приготвят нещо вкусно, ще пийнат малко и рано ще си легнат.

От време навреме Мауритсон заминаваше по-работа, но къде и защо — не казваше. Монита не беше толкова глупава и бързо разбра, че той се занимава с нещо противозаконно, но тъй като Мауритсон й беше симпатичен, тя смяташе, че в дълбочината на душата си той е порядъчен човек, тъй да се каже, благороден мошеник. Даже и да краде, то краде само от богатите. Нали във всеки случай не търгува с бели робини и не продава наркотици на децата.