Невинният

Соня включва малката лампа край люлеещия се стол. Навън е тъмно, но в тази лишена от атмосфера стая това обстоятелство остава напълно без значение. Тежките завеси така или иначе не допускат вътре никаква светлина. Чува нечии стъпки най-напред по мраморните плочи на фоайето, а после — върху пода от масивно дърво. Наближават.

Тя чака.

Миг по-късно в стаята влиза Кларк. Нищо не казва — стои и мълчи. Тя го изучава известно време. Съпругът й е остарял или може би тя твърде отдавна не го е поглеждала внимателно и е оставила незабелязана постепенната промяна на човека, за когото се е омъжила. Той е решил да не се предава без бой и започва да боядисва косите си. Процедурата е изпълнена — както всичко при Кларк — най-добросъвестно, обаче нещо все пак не е напълно в ред. Кожата му е пепелява. Изглежда изпосталял.

— Тъкмо се гласях да пусна един филм — обажда се тя.

Той я гледа втренчено.

— Кларк…

— Знам — казва той.

Не казва, че знае за намерението й да пусне филм. Има предвид нещо съвършено различно. Соня не пита за уточнение. Няма нужда от него. Седи на мястото си притихнала.

— Знам за посещенията ти в музея — продължава Кларк. — От много време знам.

Соня обмисля отговора си. Да парира с „и аз знам за тебе“ би означавало да признае известна уязвимост на собствената си позиция, от една страна, а от друга — би било напълно лишено от връзка с казаното от Кларк. При нея не става и дума за интимна връзка.

Кларк стои с отпуснати покрай тялото ръце. Пръстите им потръпват, но не се свиват.

— Откога знаеш? — пита тя.

— От няколко месеца.

— И защо не си ми казал досега?

Той свива рамене.

— Как разбра?

— Наредих да те проследят.

— Да ме следят? Да не искаш да кажеш, че си наел частни детективи?

— Да.

Тя премята крак връз крак.

— И защо? — Тонът й се повишава леко поради необичайността на чутото. — Да не си заподозрял, че спя с някого?

— Той уби Стивън.

— При нещастен случай.

— Сериозно? Такива ли ти ги разправя по време на скромните ви обеди? Припомняте си как той уби по невнимание моя син?

— Нашият син — поправя го тя.

В този момент вдига очи към него и забелязва погледа, оня поглед, който познава така добре, но никога до момента не е виждала отправен към себе си.

— Как можа?

— Как можах какво, Кларк?

— Да се срещаш с него. Да му простиш…

— Никога не съм му прощавала.

— Да го утешаваш тогава.

— Не става дума за това.

— А за кое?

— Не знам точно. — Соня се изправя. — Чуй ме, Кларк: случилото се със Стивън беше нещастен случай.

Той сумти презрително.

— По този ли начин се успокояваш, Соня? Като си внушаваш, че е било случайност?