Тръпката

Контрол!

Това ѝ липсваше. Липсваше — в двоен смисъл!

Беше оставила ситуацията да контролира нея, вместо да е обратното. Разбира се, трябваше да действа по друг начин при разпита, до този момент това вече бе станало почти нелепо очевидно… Не беше направила грешка, напротив, вероятно беше спасила живота на много хора.

И как ѝ се беше отблагодарил светът?

С отстраняване и подозрения в престъпление — колеги, които я гледаха накриво, и накрая, но не на последно място шеф, който едва ли беше положил особено големи усилия, за да я подкрепи, вместо това по-скоро беше допринесъл за влошаването на положението ѝ. Беше крайно време да се вземе нещата в свои ръце, да се опита да определи къде бяха местата на всички нови парченца от пъзела.

Беше го отлагала твърде дълго.

В действителност трябваше да започне с Хенке. Но това беше невъзможно. Не го беше чувала от повече от година. Не и откакто той ѝ изпрати онзи пакет. Шест болта. Шест ръждиви болта, които бяха преобърнали целия ѝ живот. Бяха разклатили твърдостта ѝ.

Никой от телефонните номера, който той бе използвал преди, не работеше.

Същото важеше и за пощата и месинджъра му…

Тя изтръска обувките си от снега и затвори входната врата след себе си. В момента Мике беше единственото хубаво нещо в живота ѝ и тъй като Хенке не беше на разположение, тя трябваше да започне оттам, ако искаше да има дори малък шанс да си възвърне опората под краката. Макар че се държеше с него всякак, но не и мило, той винаги бе до нея.