Вечна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софт Прес
- ISBN: 978-954-685-870-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вечна». Краткое содержание книги:
Животът й е достатъчно объркан и преди да срещне новия си съученик — Деймън Огъст. Той е потаен, изкусително красив и нечовешки талантлив. Евър е привлечена и същевременно ужасена от него, защото за пръв път среща човек, чиито мисли и аура са недостъпни за нея. А присъствието и докосването му карат целият хаос от чужди мисли в главата на Евър да стихне.
Светът на своенравния и енигматичен Деймън е изпълнен с тайни и загадки, а когато Евър решава да го последва, се оказва въвлечена в опасно приключение, което може да й струва живота, но и да разкрие невероятната истина за това каква е дарбата й и как да я използва.
— Не си спомням — измънквам под носа си и слизам от колата. — Но съм сигурна, че е истина.
— Кое е истина — приближава Деймън и ме целува по бузата.
— Знаеш ли, че… — започва Майлс.
Но аз му правя знак с глава да си мълчи. Не ми се иска да разкривам пред Деймън манията си по големите холивудски звезди. Струва ми се доста наивна.
— Нищо, просто… чули, че Майлс ще играе Трейси Търнбланд в „Лак за коса“? — обръщам се към него и се впускам в дълги обяснения и безсмислени фрази, докато на Майлс му идва до гуша да ми слуша глупостите, маха за довиждане и влиза в училище.
Щом се скрива от погледа ни, Деймън ме поглежда заговорнически.
— Знаеш ли, имам една идея. Искаш ли да закусим някъде?
Казвам му с поглед „Ти си луд“ и продължавам напред, но той ме хваща за ръката и ме принуждава да спра.
— Хайде, моля те! — казва мило и ме поглежда с онзи поглед, от който ми се подкосяват краката.
— Не можем — казвам тихо и се оглеждам притеснено наоколо. Знам, че след няколко секунди вече ще сме закъснели за час, а не искам да става така. — Освен това аз вече закусвах.
— Моля те! — Пада най-неочаквано на колене той, събира длани пред себе си и ме поглежда умоляващо. — Моля те, не ме карай да влизам там. Ако имаш поне капчица милост, няма да го искаш от мен.
Стискам устни, този път не от тика, а за да не се разсмея. Да видиш красивия си, елегантен и почти съвършен приятел да те моли на колене е нещо, което дори не съм и мечтала, че може да стане. Но въпреки това завъртам глава в знак на отрицание.
— Хайде, ставай! Звънецът ще бие всеки…
И преди да съм завършила, от сградата се разнася звън.
Деймън се усмихва, става, изтупва праха от дънките си и слага ръце на кръста ми.
— Знаеш ли поговорката „Ако се колебаеш, по-добре не го прави“?
— Хм. Звучи ми като твоя мисъл.
— Може и да е моя — съгласява се той. — Така или иначе, гарантирам ти, че има много по-приятни начини да прекараш сутринта.
Хваща ръцете ми и казва спокойно:
— Евър, няма да ходиш на училище. Нямаш нужда от това — Сваля слънчевите ми очила и стиска пръстите ми. — Нашият уикенд започва сега!
И въпреки че мога да изтъкна милион причини в защита на твърдението „не бива да бягаме от училище“ и „приключението трябва да изчака до три следобед както през всички други уикенди“, очите му ме гледат така настойчиво и приканващо, че обръщам гръб на здравия разум и скачам в черната им бездна.
След миг се чувам да казвам с глас, който не познавам:
— Бързо, докато не са заключили вратата.
Всеки се качва в колата си. Въпреки че не сме го обсъждали, повече от ясно е, че нямаме намерение да се връщаме в училището. Потеглям след Деймън по крайбрежната улица и за пореден път се възхищавам на красотата на назъбената брегова ивица, девствените плажове и ясносините води. Сърцето ми се изпълва с благодарност заради възможността да живея в това невероятно място и да го наричам свой дом. Но изведнъж си спомням какво се случи преди година и половина и защо съм тук и приятната тръпка изчезва.
Деймън завива надясно и спира. Паркирам до него и чакам с усмивка да слезе от колата си и да ми отвори вратата.
— Била ли си някога тук?
Оглеждам бялата дъсчена колиба зад паркинга и поклащам глава.
— Каза, че си закусвала, но тук правят най-хубавите шейкове на света. Трябва непременно да опиташ този с фурмите или другия, с шоколад и фъстъчено масло. Или и двата. Аз правя така.
— Фурми ли? — бърча нос. — Това звучи гадно.
Но той се засмива и ме повежда към бара. Поръчва от двата вида и тръгваме към боядисаната в синьо пейка с изглед към брега.
— Кажи сега кое ти харесва повече.
Опитвам поред, но шейковете са толкова гъсти, че приличат на крем. Махам капачките и пробвам с лъжичка.
— И двата са разкошни — кимам одобрително. — И колкото и да не ми се вярва, този с фурмите ми харесва повече.
Поднасям лъжичка към устата му, за да опита и той, но Деймън се отдръпва. И нещо в този незначителен жест пробожда съзнанието ми като с нож.
В него виждам нещо повече от обикновените му странности, фокусническите номера и необяснимите му изчезвания. Защо това момче никога не яде?
Но преди да се задълбоча в тази мисъл, той хваща сламката и поема голяма глътка. После се навежда и ме целува със студените си от шейка устни.