Убиец

— Да, но чувствам, че постъпвам правилно — настоя Спенсър, надявайки се, че той ще я разбере. — Освен това когато съм близко до нея, ще я опозная по-добре.

Андрю сви рамене и се обърна.

— Не искам да те нарани.

— Какво искаш да кажеш? — попита раздразнено Спенсър. — Оливия никога не би ме наранила.

Андрю стисна устни. Един от лабрадудълите започна да лочи от купичката си с вода в кухнята. Телефонът иззвъня, но Спенсър не помръдна от мястото си в очакване Андрю да се изясни. Тя погледна към купчината учебници в ръцете му. Най-отгоре имаше малка квадратна покана. „Моля, заповядайте на откриването на хотел «Радли»“, беше написано върху нея с елегантен шрифт.

— Какво е това? — посочи я Спенсър.

Андрю погледна поканата и я пъхна в една от тетрадките.

— Просто нещо, което получих по пощата. Сигурно съм го взел по погрешка.

Спенсър го погледна. Скулите му бяха червени, сякаш полагаше всички усилия да не заплаче. Внезапно… тя разбра. Представи си как Андрю получава поканата и се втурва към дома й, нетърпелив да я покани. Може би смяташе да й каже, че така ще си наваксат заради бала, имайки предвид събирането, на което двамата бяха отишли през есента. Може би беше наговорил всички тези глупости, че Спенсър избързва и че не иска да я види наранена само защото не искаше тя да си отиде.

Спенсър го докосна нежно по ръката.

— Ще идвам често да те виждам. А и ти би могъл да идваш.

По лицето му премина изражение на крайно смущение. Той се отдръпна от нея.

— Аз… трябва да тръгвам. — Излезе от стаята и тръгна по коридора. — Ще се видим утре в училище.

— Андрю! — извика Спенсър, но той вече беше облякъл якето си и излезе навън. Вятърът духаше толкова силно, че събори малката дървена статуйка на лабрадудъл, която стоеше на масата в коридора.

Спенсър се приближи до прозореца и проследи Андрю, който изтича до своя мини купър. Докосна дръжката на вратата с намерението да изтича след него, но нещо я спря. Андрю потегли рязко, гумите му изсвистяха. След миг вече го нямаше.

В гърлото й заседна голяма буца. Какво се беше случило току-що? Бяха ли скъсали? Дали вече не искаше да има нищо общо с нея, след като беше решила да си иде? Защо просто не можеше да се радва за нея? Защо мислеше само за себе си и за това какво иска той?

Миг по-късно задната врата се затръшна и Спенсър подскочи. Разнесоха се стъпки, а след миг и гласът на госпожа Хейстингс. Спенсър не беше разговаряла с родителите си още отпреди пътуването до Ню Йорк, но знаеше, че трябва. Ами ако Андрю се окажеше прав? Ако откажеха да я пуснат?

Внезапно изпитала страх, тя грабна туиденото си сако от облегалката на фотьойла и ключовете за колата. Нямаше никакво намерение да говори с тях точно сега. Искаше да се махне от къщи за известно време, да изпие едно капучино, да си проясни главата. Докато слизаше по стълбите към предната алея, тя се спря за миг и се огледа. Нещо не беше наред.