Гаснеща жарава

Във вана е горещо и задушно — метален сандък без въздух, трополящ равнодушно по пътя си.

С Мирам сме легнали настрани и се пържим на горещия метален под като две риби на сухо, които жадуват да се върнат в морето. Отдавна сме престанали да си говорим, отчаяни, че сме с вързани ръце и безпомощни криле.

При всяко помръдване по цялото ми тяло ме пробожда болка. Непрекъснато облизвам напуканите си устни, преглъщам, за да навлажня устата си, измъчена от сухотата. Издишането на огън ме е изтощило неимоверно много. Вътрешностите ми са като съсухрени, нуждаят се от вода.

Но не съм се предала. Пазя остатъка от силите си в очакване вратите на вана да се отворят, за да избълвам буен огнен пламък и да изляза на свобода.

Постоянно си го казвам. Но да повярвам, че мога да събера достатъчно огън, е по-трудна задача.

Вече не чувствам крилата си. Опитвам се да не мисля за това какво би могло да означава това усещане за вцепененост. Няма как да е нещо добро. Лежа на едната си страна, ръцете ми са притиснати към гърдите ми и парят, изтръпнали от постоянния натиск.

Ванът забавя ход. На завоя леко се приплъзвам.

Спираме. Този факт вече не ме радва особено. И преди спирахме. И никой не отвори вратата, за да ни нагледа. Просто заредиха резервоара, правиха каквото им скимне и ни оставиха да се пържим в багажното отделение.

Не е сигурно, че сега вратите ще се отворят. И все пак…

Надигам глава и с шепот се обръщам към Мирам, за да се уверя, че е будна. Издавам звук, наподобяващ грачене. Тя не отвръща. Не помръдва. Допълзявам по-близо до нея и побутвам с лапа единия от стройните й крака.

— Мирам!

Тя изпъшква и отваря очи с мъка.

— Какво?

— Спряхме.

— И? — сопва ми се тя.

Накланям глава, докато страничните врати на вана се отварят и затръшват. Гласове. Мъчно долавям думите.

Тя се мъчи да се изправи достатъчно, за да седне, отблъсква се от пода, използвайки вързаните си ръце като опора.

— Дали пристигнахме?

Задава въпроса си с такова безразличие, че се чудя дали изобщо отговорът има значение за нея.

Поклащам глава. И най-малкият ми агонизиращ от болка мускул е напрегнат, пулсиращ, готов за действие. Напрягам слух, за да проследя звука от стъпките им, скриптенето на чакъла под обувките им, докато обикалят около вана. Единият от тях се засмива и звукът от смеха му постепенно заглъхва. Отдалечават се, оставят колата. Оставят нас.

След миг издишам въздуха, който несъзнателно задържах до този момент.

— Тръгнаха си — прошепвам, след което се сещам, че не е нужно да пазя тишина и повтарям по-високо — Тръгнаха си.

— Сигурно за да се наплюскат — измърморва тя. — И аз бих убила, за да сложа някой залък в устата.

С въздишка тя отново се отпуска на пода на вана. Поглеждам я. Взирам се в нея. Винаги е била дребничка, но в този миг изпитото й лице и хрипливото дишане й придават измършавял вид. Гърдите й се повдигат високо, борят се за всеки дъх. Може би времето, което прекарах в пустинята, ме е подготвило за такива ситуации. За сухата жега. За дискомфорта. За окаяното положение, в което се намираме. Защото Мирам не се справя никак добре, като се има предвид, че дори няма рана от харпун в крилото.