Гаснеща жарава

Крилата ми туптят. Опитвам се да помръдна ефирните пластини, при което болката се усилва и разпростира по цялата им дължина. Бях забравила, че са вързани. Свивам се на кълбо и изпъшквам измъчено.

След няколко дълбоки вдишвания се надигам, отлепяйки бузата си от студения метален под на вана. Тръсвам глава, докато се чудя дали въобще съм будна, дали всичко това не е някакъв кошмар.

Близо до мен се разнася нечий хленч. Обръщам се и зървам Мирам, която се е проснала по протежение на дългата страна на вана. С огромно усилие се изправям още малко, толкова радостна да я видя, че за миг забравям за болката. Поне сме заедно в тази метална кутия.

— Мирам — прошепвам и припълзявам по-близо до нея, изпитвайки чувство на облекчение от присъствието й.

Естествено, тя се е материализирала и е напълно видима. Погледът й се вперва в моя.

Навлажнявам пресъхналите си устни.

— Какво…

— Какво се случи ли? — довършва тя въпроса ми. — Ти си виновна. Както винаги. Не се учудвам на това, че те сполетя такава съдба, но още не мога да повярвам, че и аз съм тук. Че ме забърка във всичко това…

— Ще се измъкнем — обещавам. Само това мога да кажа, само в това мога да вярвам.

— Да бе — озъбва ми се тя. Браздите по носа й се набръчкват от силната емоция. — И как ще го уредиш?

— И преди съм успявала да избягам от тях.

— Добре — ожесточено тръсва глава, при което пясъчнорусата й грива се мята около жълтеникавия, неутрален тон на драконовата й плът. — Как? Как ще го направим? Как го направи миналия път?

Уил. Избягах с негова помощ. Само че сега го няма. Трябва да измисля изход за себе си. И за двете ни.

Мирам нарушава мълчанието със зловещо безстрастен глас:

— Ще ни откарат при енкросите. Все едно вече сме мъртви.

— Не се знае — прошепвам аз, докато се мъча да разкъсам със зъби пластмасовите въжета на китките си. Няма смисъл.

— О, погледни истината в очите, Ясинда. Къде иначе ще ни водят? И то живи. Още не са ни убили. Очевидно има причина за това. Пазят ни за нещо. За… тях.

За тях — за чудовищата от нашите детски кошмари. Полазват ме тръпки.

Права е. Естествено, на мен ми е ясно. С това ловците изкарват прехраната си. Бизнесът им процъфтява, като продават събратята ми. Не мога да го отрека.

— Колко дълго бях в безсъзнание? — питам я, като насочвам вниманието си към това, което ни заобикаля, и се съсредоточавам върху нещо, което бих могла да контролирам. Преценявам ситуацията, в която сме попаднали, за да измисля някакъв план.

— Не зная. Съвзех се преди няколко часа.

— Все някога ще спрат — казвам повече на себе си, отколкото на нея.