Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
„И след като е бил очевиден, защо го запазихте в тайна и защо не го предотвратихте?“ — така щеше да попита някой от по-висшестоящите в религията.
„Заради Старк, ваше високопреосвещенство. Защото наистина вярвам, че по някакъв начин този човек, въпреки че е неверник, е инструмент на Бога и е защитен от Бога. На три пъти той попречи на силите на злото да ме изпратят в благословения мир на рая. Заради него очите ми се отвориха за истината на Божията воля, че не трябва повече да се стремя към мъченичество, а да остана на земния път и да стана неумолим бич на Бог и имама, срещу враговете на исляма и неговите врагове.“
„А останалите? Защо допусна те да избягат?“
„Ислямът няма нужда нито от чужденци, нито от хеликоптерите им. Ако Иран има нужда от хеликоптери, в Исфахан има още хиляди.“
Хусаин бе напълно сигурен, че е прав, така прав, както грешеше този прошахски, проамерикански полковник-изменник.
— И така, полковник, ами двата 212, и тях ли ще ги хванете? Как?
Чангиз отиде до картата на стената. И двамата бяха изиграни, но той бе комендант и отговорен, ако моллата искаше да го направи отговорен. Но не биваше да забравя, че това е същият молла, сключил сделка през нощта на първата атака срещу базата, същият, който се бе сприятелил с американеца Старк и с отвратителния маниак Затаки от Абадан. „А нали аз съм поддръжник на имама и на революцията? Нали правилно предадох базата на войниците на Бога?“
„Иншаллах. Съсредоточи се върху чужденците. Ако успееш да ги хванеш, дори един от тях, ще си в безопасност и този молла и неговите зелени главорези няма да могат да ти направят нищо.“
На картата бяха начертани няколко стандартни маршрута на полети от Ковис до различни нефтени площадки и сонди в Залива.
— Това куче чиновникът каза резервни части за Абу Сал — промърмори той. — Ако бях на тяхно място, къде бих дозаредил? — Пръстът му се заби в сондите. — На някоя от тези, ваше превъзходителство — рече той възбудено. — Ето къде ще дозаредят.
— На сондите има ли резервно гориво?
— О, да, за спешни случаи.
— И как ще ги хванете?
— С изтребители.
На брега, на мястото на срещата: 2,07 по обед.
Двата 212 бяха кацнали на пустия, неравен бряг под лекия дъжд. Фреди Еър и Локхарт седяха унило в едната от кабините, вратата беше отворена, а двамата им механици и Базари седяха в другата. Всички бяха уморени от пренасянето на големите неудобни четиридесетгалонови варели с гориво и изпомпването им в резервоарите. Сигурно бяха поставили рекорд за зареждане на 212, както и за товарене и закрепване на резервни части за аварийни случаи. Фреди Еър бе пристигнал към единадесет и половина, Локхарт — малко след дванадесет. Отне им половин час да заредят и оттогава чакаха.
— Ще чакаме още половин час — каза Локхарт.
— Боже, все едно че разполагаме с всичкото време на света.
— Глупаво е и двамата да чакаме, по-безопасно е вие да тръгнете отделно — Колко пъти трябва да го повтарям? Вземи всички, а аз ще чакам.
— Когато Мак дойде, можем всички да тръг…
— По дяволите, вземи механиците и Вазари, а аз ще чакам. Ако Мак беше тук и чакахте мене, той щеше да каже същото. За Бога, престани да се правиш на герой и излитай.
— Не. Съжалявам, но ще чакам, докато дойде и той, или тръгваме и двамата.
Локхарт вдигна рамене. Настроението му бе мрачно като небето над тях. Веднага след като пристигнаха, бе развил предложения от Макайвър план: „Фреди, Мак излезе спокойно от системата на Ковис към единадесет и тридесет. Да речем, че лети още половин час в радиуса на обхвата им, а след това още максимум половин час, за да имитира авария, да кацне и да се отърве от Киа, максимум един час, за да стигне дотук, абсолютният максимум в краен случай означава, че ще бъде тук към един и половина. Хващам се на бас, че ще бъде тук към един, един и петнадесет.“
Но вече минаваше два, а Мак още го нямаше, а може би и изобщо нямаше да дойде — сигурно беше станал някакъв провал. Той огледа облаците, търсейки отговори във времето, обмисляше отново планове и контрапланове. Празните варели бяха подредени на купчина, имаше още пет пълни. Варелите бяха докарани тук по време на редовни полети до сондите и бяха скрити под мушами, замаскирани с пясък и водорасли. Навътре в морето едва се виждаше някаква сонда, издигната на опорите си високо над водата.