Графиня Дьо Шарни

Действително по-голямата част от онези, които го чуха да крещи: „Смърт на аристократите!“, и които го видяха да тършува под леглата, да отваря шкафовете, та чак и чекмеджетата на скриновете, за да се увери дали там не се е скрил някой аристократ, можеха да го вземат за победител.

Само че по едно и също време заедно с него, за нещастие на господин Дьо Бозир, там се намираше и един човек, който не викаше, не гледаше под леглата и не отваряше шкафовете и който, влязъл сред огъня, въпреки че беше без оръжие, заедно с победителите, въпреки че не беше победил нищо, се разхождаше с ръце зад кръста, както би направил в някоя обществена градина по време на празнична вечер, студен и спокоен под черното си износено и чисто облекло, човек, който се задоволяваше от време на време да повиши глас, за да каже:

— Не забравяйте, граждани, че не бива да се убиват жени и да се докосват бижутата!

Колкото до онези, които виждаше да убиват мъже и да изхвърлят мебели през прозорците, нашият човек не смяташе, че има правото да им каже нещо.

От пръв поглед той бе забелязал, че господин Дьо Бозир съвсем не е от последните.

Така че към девет и половина часа Питу, който, както знаем вече, беше получил в качеството на почетен пост охраната на Часовниковия вестибюл, видя да се задава към него от вътрешността на двореца нещо като огромен гигант, който учтиво, но също така твърдо, сякаш бе получил заповед да въведе ред в безпорядъка и правосъдие в отмъщението, му каза:

— Капитане, ще видите да слиза един човек, който има червен калпак на главата си, държи сабя в ръка и жестикулира силно. Ще го арестувате и ще наредите на вашите хора да го обискират — той открадна една кутийка с диаманти.

— Да, господин Майар — отвърна Питу, вдигайки ръка към шапката си.

— Аха! — каза бившият пристав. — Вие ме познавате, приятелю?

— Вярвам, че ви познавам! — каза Питу. — Не си ли спомняте, господин Майар? Заедно превзехме Бастилията!

— Възможно е! — каза Майар.

— После, на пети и шести октомври пак бяхме заедно във Версай409.

— Действително, бях там.

— Дявол да го вземе! Доказателството е, че вие водехте жените и се дуелирахте при вратите на Тюйлери с един от пазачите, който не искаше да ви пусне да минете.

— Тогава — каза Майар — ще направите това, което ви казах, нали?

— И това, и друго, господин Майар. Всичко, което ми наредите! Ах, вие сте патриот!

— Хваля се, че съм такъв — каза Майар. — И то е, защото не бива да позволяваме да опетняват името, на което имаме право. Внимание! Ето го нашия човек.

Наистина в този момент господин Дьо Бозир слизаше по стълбите към вестибюла, размахвайки голямата си сабя и викайки: „Да живее нацията!“