Харон: Дракон на прага

Отдъхнах си, като гледах да остана по-далеч от опасния рог. Кимнах.

— Казвам се Парк Лакош.

— Защо си ме зяпнал така? — заядливо попита жената. Вдигнах смутено рамене.

— Не забравяй, че съм новак в тези краища. По-различна си от хората, с които се срещам всеки ден.

Тя се разсмя.

— Вярно си е. Аз ли съм първата преобразена, която виждаш?

— Не, ама другите все ги мяркам отдалеч и с никого не съм говорил досега.

— И какво?

Чудех се дали си проси комплимент или се е наежила за скандал.

— Как какво? — отвърнах спокойно. — Всичко това е като приказка за мен.

Тя прихна.

— Приказка! Е, има всякакви хора…

— В Гръмохълм ли работиш?

— А къде другаде? Впрягат ме да влача разни тежки неща. Ръцете ми не са от полза, ама в краката съм доста силна.

Загледах се в издутите мускули и реших да не разнищвам повече тази тема.

— А преди… с какво се занимаваше? — попитах колкото се може по-внимателно.

— Преди ли? Ха! Живеех на реката. Спусках салове от трупи, такива ми ти работи. Там се иска акъл, а не яки мускули.

Учудих се.

— Помислих, че си от Санрот. Хубава си…

Тя се ухили мрачно.

— Да, бе! Заради муцунката си загазих. Израснах на реката, вършех си работата, а хората все разправяха, че съм твърде хубава да си прахосвам живота по саловете. Трябвало да си намеря мъж и да правя бебета. На мен пък ми харесваше да живея, както бях свикнала. Дори мъжагите признаваха, че по-добра няма по цялата река… затова искаха да се разкарам оттам. Карах ги да се срамуват.

Естествено — при тукашните нрави…

— Един ден — продължи тя — оня дъртак Джимрод Гнизър дойде от Санрот и ме видя. Преди да се усетя какво става, заповядаха ми да отида при него. Голям пуяк е старецът, да ти кажа, само себе си забелязва на тоя свят.

— Май го познавам — промълвих, припомняйки си надменния мъж.

— Ами той решил, че съм длъжна да пърхам около него. Казах му къде да си навре глупостите. Побесня и поиска да ме насили, аз пък така го цапардосах, че се просна в несвяст. Прибрах се вкъщи. На другия ден дойде техният гаден маг Симбър. Рече, че за мен било по-добре да си стоя в Санрот и да кротувам. Щял да ми направи магия, та да се превърна в покорна робиня на Гнизър. Викам му — давай, иначе няма как да стане. После излезе, че дъртакът искал сама да му припълзя. Горд бил, разбираш ли! Симбър взе парченца от ноктите ми и кичур коса. Нали е маг, как да му попреча? След туй пристигна онова копеленце Изил, чирачето му. Поверили ме били на него, пък той умеел да измисля всякакви гадории. Нали виждаш каква ме издокара…