Клия [bg]

— Аз плащам.

— Не, старче, аз плащам.

— Не, не, държа да съм аз.

— Недей така. Сега е мой ред.

Тези приятелски възражения ми дават онази частица от секундата, която ми е нужна, за да нахвърлям екстемпоре в ума си най-очебийните черти на моя собствен портрет. Мисля, че те покриват целия обхват на темата в най-сбит и изчистен вид. Точка първа. „Подобно на всички дебели хора и аз се превръщам в герой на самия себе си.“ Точка втора. „Подобно на всички млади хора и аз поех пътя си в живота с мисълта, че съм гениален, но, слава Богу, хуморът ми се притече на помощ.“ Точка трета. „Винаги съм се надявал да придобия слонски поглед върху нещата.“ Точка четвърта. „Разбрах, че за да станеш творец, първо трябва да се отървеш от целия комплекс еготизми, според които самоизявата е единственият начин на развитие! И тъй като това е невъзможно, аз го наричам Големия майтап!“

Дарли ми говори за разочарования! Драго ми магаре, това е по-скоро развалената магия на играта. С какви само големи надежди нахлухме от провинцията в Лондон в онези далечни, вече мъртви времена, с куфари, издути от ръкописи. Спомняш ли си? С какво вълнение съзерцавахме моста Уестминстър, рецитирайки сонетите на Уърдсуърт, и коментирахме, че дъщеря му едва ли е била така красива, щом майка й е французойка. Столицата сякаш потръпваше от предзнаменованието на нашия талант, проникновение и умения. Разхождахме се по Мол и размишлявахме кои са всички тези хора — високи мъже с ястребови черти, накацали високо по балконите, които оглеждат града с огромни бинокли. Какво ли търсят с този сериозен вид? Кои са — така спокойни и самоуверени, със стоманен поглед? Срамежливо спряхме един полицай, за да го попитаме. „Това са издатели — любезно ни отвърна той. Издатели ли? Сърцата ни спряха. — Търсят нови таланти.“ Велики Боже! Значи нас чакат, нас търсят! После учтивият полицай зашептя, довери ни с разтреперан глас: „Чакат да се роди един нов Тролъп!“ Спомняш ли си как изведнъж ни натежаха куфарите при тези думи? Как кръвта ни се смръзна и краката ни се наляха с олово? А ние, колега, плахо се надявахме на ново просветление, за каквото е мечтал Рембо — заядлива поема, която няма да бъде дидактична, нито повествователна, а ще разпалва, ще разчувства — не някаква си рационализирана интуиция, оваляна в желатин. Значи не сме пристигнали където трябва, нито носим каквото трябва! Вледенихме се, мъглата се спусна над площад „Трафалгар“, обви ни с влажните си пипала от ектоплазма! Един милион достопочтени моралисти, захапали препечените си кифлички с масло, стояха и чакаха, скъпи ми събратко, но не нас, а смелия и скучен Тролъп! (Ако не си доволен от формата, хващай кюретата.) Сега разбираш ли защо се смея малко фалшиво, малко на фалцет? Задаваш ли си въпроса какво ме превърна в стеснителен дребен писач на афоризми?