Императрицата на слънцето
- Автор: Макдональд Йен
- Серия: Евърнес #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-103-3
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Стимпанк
Электронная книга - «Императрицата на слънцето». Краткое содержание книги:
— Държа те, държа те.
Проблясвания. Полет: подемни клетки като големи пълни луни над нея. Ръце около нея. Шумни звуци, гърмежи, изстрели. Твърдо приземяване, което я накара да извика.
— Хайде, Сен. Хайде, любов моя.
Дупки, които се отваряха във фюзелажа. Нахлуваща през тях светлина: и още светлина. Проблясъци. Този звук от плач: собствения ѝ глас. Но там долу вътре повече от всичко: болка. Болка отвън: всеки сантиметър от кожата и мускулите ѝ, стена от болка. Болка вътре: има счупвания. Болка в сърцето: онази полони Вилие я е смачкала като хлебарка. Болка навсякъде, толкова голяма, че единственото място, където можеш да избягаш от нея, е просто да умреш.
Проблясъци от и в тъмнина. Глас:
— Хайде, любов моя, кукличке, доркас моя. Почти стигнахме.
Свят, който се разтърсва. Няма къде да се уловиш. Търкаляне надолу по стълби: болка върху болка. Вик от болка. Черното е хубаво. Черното е топло. Черното не е болка.
— Хайде, любов моя, дръж се с мен! Сен, дръж се с мен!
Черно/не черно. Черно/не черно. Не отивай в черното. Не отивай. Недей!
Врата, която се отваря с трясък.
— Макхинлит! Макхинлит! Куфарчето за първа помощ!
И тишина. Толкова внезапна, толкова остра, че тя се надигна против волята си от чернотата. Насили се да отвори очи. Голям прозорец. Там навън. Там навън. Пипала. Живи/машини. Извиващи се/разклонени. Корабът е в хватката им.
Черно.
И навън. Болеше я, така че беше жива. Легнала по гръб на палубата. Гледаше в кафявото лице на Макхинлит. Съскане, пръски. Прохлада… и нямаше болка.
— Леко, леко. Исусе Кришна; онази кучка, само ако ми падне…
Корабът отново се разтърси. Зад Макхинлит пипалата се разтвориха. В центъра им имаше стоманена сепия.
— Какво…
— Шшш. — Изстрели. Фигури, които тичаха по пипалата. — От това ще те заболи лекичко. — Ръцете на Макхинлит на рамото ѝ, после остро извиване и повече болка, отколкото вселената може да побере в себе си. Черно.
В черното лице на мама.
— Слънце. Пушка. Слънчева пушка.
— Сен, не говори. Ранена си лошо.
— Слънчева пушка. Земя 1. Черните неща…
— Капитане — гласът на Макхинлит. — Онова, което Еверет направи. Може да отблъсне тези копелдаци от кораба. Сен, полони, можеш ли да я задействаш?
— Видях как го направи той.
— Сен, не. Макхинлит, помогни ѝ.
— Корабът! — Гласът на Макхинлит беше нажежен от ярост.
— Мистър Макхинлит, овладейте гнева си — гласът на капитан Анастейзия беше толкова студен, колкото този на Макхинлит горещ. — Това е моят кораб. И ще го спася. Но точно сега дъщеря ми се нуждае от мен. Помогни ѝ.
Пауза. Изпуснат дъх през зъби, докато опитваше да се овладее.
— Слушам, мадам.
Толкова силен трясък, че я разтърси и измъкна от топлата чернота. Вратата на мостика бе повалена, пушеше. Джиджу на мостика. Палубата под нея се поклати. Корабът се движеше. Макхинлит крещеше. Мама крещеше. Джиджу пееха. Но най-високо се чуваше чернотата и тя ѝ отговори, и се потопи дълбоко в нея, и ѝ позволи да я покрие.
Шарлът Вилие видя как войникът умира пред нея. Тя изтропа надолу по стълбището, за да се озове останала без дъх на платформата в края на главната носеща подпора, като покриваше всички посоки с пистолета си. После въздухът между него и нея се нагъна като омара и там се появиха три Джиджу. Всяка от тях държеше в ръката си жезъл. Едната разтвори широко пръсти и ги заби във войника. Сферата на върха на жезъла ѝ се разпръсна на дузина метални копия, които пронизаха войника от единия до другия край. Джиджу създанието сви ръка и копията изчезнаха, за да се появят отново на жезъла ѝ.
Създанието се обърна към Шарлът Вилие.
Пистолетът ѝ не потрепна. Може и да беше златна медалистка от Имперските игри по стрелба с малокалибрено оръжие, но дори тя не би успяла да ги свали до една.
Времето запълзя. Всеки миг беше замръзнал. Ето това беше смъртта, замръзнало време, един последен миг, който продължава вечно.
Едно от създанията Джиджу насочи жезъла си към Шарлът Вилие. Зад създанието Зайцев изтича нагоре по стълбите.
Всичко беше свършило.
— Прости ми — каза Шарлът Вилие.
Тя улови погледа на Зайцев, докато удряше бутона на релейното устройство. Порталът на Айнщайн се отвори. Шарлът Вилие все още виждаше изражението на лицето му — предаден, изоставен, подхвърлен на смъртта, — докато се гмуркаше в бялата светлина.
19.
Корабът на Господарите на Слънцето се обърна във въздуха над просеката в Горските ясли. Нямаше начин да объркаш мястото, където Евърнес е катастрофирал — беше прорязал пътека от потрошени дървета, откъснати клони, обрулени корони през повече от километър горски покров. Самият Евърнес: нито следа от него. Беше изчезнал.