Дяволът държи свещта [bg]

— Боли ли те? — попитах.

Мина известно време. Той отвори очи.

— Не — отговори със слаб глас.

— Студено ли ти е? — продължих.

— Не.

Облиза устни. Бяха започнали да се напукват. Косата от дясната страна на главата му беше просмукана от кръв; стоеше твърда и лепкава.

— Лежиш зле. Ще те преместя.

— Не! Не! — изкрещя силно. Очите му побеляха от ужас.

— Краката ти са нагоре по стълбите, изглежда болезнено.

— Не. Недей!

Станах и отидох зад главата му. Поколебах се за малко, преди да се наведа. Той мрънкаше, молеше да не му го причинявам, но аз събрах воля и пъхнах ръце под неговите. Преброих до три и го свалих по последните стъпала. Обувките му леко изтрополиха по пода. Той не изкрещя, очевидно това го учуди. Сега изглеждаше по-добре, както лежеше с опънати крака.

— Не чувствам тялото си. Не чувствам нищо! — изрече изведнъж.

Останах поразена от думите му, от всичко, което надробих. „Той — поправих се сама, — той предизвика всичко“. Яростно ме връхлетя мисълта — и сериозността — до каква степен е наранен. Трябваше да убия обзелото ме отчаяние, което ме съсипваше! Изправих се тежко.

— Да беше помислил предварително!

Отвори уста да изкрещи в отговор, но не успя. Нямаше сили. Качих се по стълбите. Затворих капака. Може ли да си е счупил врата? Да е счупил всички връзки надолу и всичко да престане да функционира? Щеше ли да може да живее така? Дали получава достатъчно кислород? Беше прекалено късно да се върна. Изгорих един мост още в момента, когато отворих капака за първи път. Нямаше път назад. Нито пък напред. Седнах до масата и опрях глава на ръцете си. Лицето му изплуваше пред очите ми периодично и ме безпокоеше. Но след време отново станах добра, топла и доволна. Реших следващия път да напълня шишето с топло мляко и да добавя малко захар вътре. Или няколко хапчета „Стесолид“, та да поспи. Тези мисли ми донесоха успокоение. Добрият човек може да направи много неща, стига да поиска. Прелистих вестниците. Не открих нито страница, където да не пише за насилие, война или нещастие. Младо момче застреляло приятелката си в лицето. Имаше и други като Андреас, бяха много. Всяка следваща история беше по-лоша от предната. От време на време се обръщах и поглеждах през рамо. Очаквах нещо. Някое лице на прозореца, телефон. Най-накрая на вратата се позвъни и сърцето ми щеше да спре. Но се успокоих, защото реших просто да не отварям. Аз вземам решенията за собствения си живот и собствената си къща. Оставих звънеца да звъни, но той не спираше. Накрая погледнах през шпионката. На най-горното стъпало стоеше фигура и аз се взрях в едно набраздено лице. Беше приятелката ми Руни. Майката на Андреас.