Брит-Мари беше тук [bg]

– Сещаш се, по дяволите, във филмите слепите имат суперсили! Като Деърдевил!

– Не съм наясно кой е това – обяснява Брит-Мари толкова приятелски, колкото може в ситуация като тази, когато някой каже такава нечувана глупост.

Банк върви през паркинга с бастуна в ръка, малко зад бялото куче. Омар сочи възбудено:

– Деърдевил! Това е супергерой! Само че сляп! Така че вместо това има други суперсетива. Мислиш ли, че и с нея е така? Че един вид би могла да усети, ако топката лети към главата ѝ, въпреки че не може да я види?

– Бих искала да те информирам, че тя не е сляпа. Има нарушено зрение – казва Брит-Мари, веднага след което се чувства задължена да отбележи: – Не че съм човек, който се хваща за думата. Определено не.

В защита на Падан може да се каже, че идеята не е негова. Просто така се случва, че в този момент топката е в него. Затова Омар, който отдавна е спрял да слуша Брит-Мари, се обръща към него и казва:

– Направи го, Падан!

Падан като че ли не смята, че това е много добра идея. Но тогава Омар казва вълшебните думички, които владеят силата винаги да унищожават и последната трохичка контрол на импулсите във всяко дете по света:

– Не смееш!

В защита на Падан може да се каже, че той, разбира се, не вярва, че ще уцели. Всъщност всички много се изненадват, когато се случва точно това.

Най-изненадана, разбира се, е Банк.

 – КАКВО ПО... – изревава тя и се изправя на крака, а лицето ѝ е опаковано в кал.

Първоначално децата стоят с отворени усти. Както е нормално. После Омар започва да се кикоти. Вега също. Банк връхлита бясна към тях, разсичайки въздуха с бастуна си.

– ЗАБАВНО ЛИ ВИ Е, А? ПИКЛЬОВЦИ!

Брит-Мари се прокашля и опитва да протегне ръка.

– Моля те... Банк, не беше нарочно, той не се целеше в теб, естествено, че не. Беше злополука, естествено.

– ЗЛОПОЛУКА! ЗЛОПОЛУКА, ДА! – изкрещява Банк, като е малко неясно какво точно има предвид.

– Как да не е било нарочно? Нали се целеше! – виква Омар уверено, но в същото време се отмества не чак толкова уверено зад Брит-Мари, далеч от обхвата на бастуна.

– Така ли? – Брит-Мари пита удивено Падан.

– КОЙ СЕ Е ЦЕЛЕЛ!? – крясва Банк, а лицето ѝ пулсира все едно цялото е една голяма вена, излизаща от врата ѝ.

Падан кима сковано и отстъпва. Брит-Мари хваща ентусиазирано едната си ръка с другата и като че не знае къде да се дене.

– Но... но това е просто превъзходно! – успява да каже.

– КАКВО ГОВОРИШ, ПАТКА ТАКАВА? – ахва Банк.

Разбира се, на този етап разумната част от Брит-Мари настойчиво опитва да притъпи ентусиазма ѝ, но очевидно не се справя добре, защото Брит-Мари се навежда напред и прошепва доволно:

– Разбираш ли, те никога не уцелват нищо, в което се целят. За тях това е превъзходна стъпка напред!

Банк зяпва Брит-Мари. Или поне такова е усещането. Предвид слънчевите очила е трудно да се разбере дали това въобще е възможно. Брит-Мари преглъща колебливо.

– Разбира се, не е превъзходно, че уцели... теб. Нямам това предвид, естествено. Но е превъзходно, че уцели... нещо.