Неудържимата армия [bg]

Адамсберг взе от нощното шкафче един гребен и се зае да я реши, като едната му ръка остана върху бузата й. Данглар седна на единствения стол в стаята. Очакваше дълъг сеанс. Адамсберг нямаше лесно да се откаже от старата дама. Лекарят сви рамене и излезе от стаята. Върна се след час и половина, силно заинтригуван от упорството на полицая да съживи Леони. Данглар също наблюдаваше Адамсберг, който неуморно продължаваше да говори и от чието лице струеше добре познатата на майора светлина. Тя се появяваше в редките мигове, когато комисарят изпадаше в състояние на пълна концентрация. Сякаш бе погълнал лампа и тя пръскаше светлина изпод мургавата му кожа.

Без да се обръща, Адамсберг протегна ръка към лекаря, за да му попречи да се намесва. Под ръката му бузата на Леони бе все така студена, но устните й бяха помръднали. Комисарят направи знак на Данглар да се приближи. Устните отново потръпнаха, после се чу звук.

— Данглар, и вие ли чухте „хелоу“? Тя не каза ли „хелоу“?

— Май да.

— Тя така поздравява. Хелоу, Лео. Аз съм.

— Хелоу — повтори жената по-отчетливо.

Адамсберг хвана ръката й в своята и леко я разтърси.

— Хелоу. Чувам ви, Лео.

— Мързи.

— Добре е. Чака ви.

— Захар.

— Да, сержантът му дава всеки ден — увери я Адамсберг, без да е сигурен. — Добре се отнасят с него, грижат се.

— Хелоу — пак каза жената.

И това беше всичко. Устните се затвориха и Адамсберг разбра, че тя е на края на силите си.

— Моите поздравления — каза лекарят.

— Благодаря — отвърна Адамсберг, без да размисли. — Бихте ли ми се обадили, ако тя прояви и най-малкото намерение да общува?

— Оставете ми визитката си и не се надявайте прекалено. Това може да е било последният прилив на енергия.

— Докторе, вие не преставате да я погребвате преждевременно — каза Адамсберг, като се отправи към вратата. — Не бързате заникъде, нали?

— Аз съм гериатър, знам си занаята — отвърна лекарят, като стисна устни.

Адамсберг прочете името, изписано на значката му — Жак Мерлуз, — и излезе от стаята. Вървя мълчаливо до колата и остави Данглар да кара.

— Къде отиваме? — попита Данглар и завъртя контактния ключ.

— Не ми харесва този лекар.

— Той си има извинение. Не е забавно да се наричаш Мерлуз.

— Ама му отива. Емоционален е колкото пасаж риби.

— Не ми казахте къде отиваме — каза Данглар, който караше наслуки по уличките на града.

— Видяхте я, нали, Данглар? Все едно сте взели яйце, хвърлили сте го на земята и сте го смачкали.

— Да, казахте ми.

— Отиваме в дома й, в старото ханче. Завийте надясно.

— Странно, че казва „хелоу“ вместо добър ден.

— Това е на английски.