Галвестън [bg]

— Здрасти, каубой — смънка Трей и се строполи на леглото, разпери ръце и се втренчи в тавана. Лицето му лъщеше от пот, клепачите му играеха. Унасяше се. Друсан. Кльощав като Исус.

— Знаеш ли къде е Роки?

Той заговори бавно:

— Каза… че отива на работа.

— Какво се случи между теб и нея?

— Да се е случило нещо ли? — Той седна и избърса лицето си. Виждах ребрата му и набраздяванията по слабите мускули. — Нищо не се е случило. Моткахме се, пихме бира. Закарах я на работа.

— Плащаш ли й?

— Какво? Виж… — Той тръсна глава и се подсмихна. — Убиеца не си пада по пиленца. Чаткаш ли?

Пристъпих напред и го избутах до ръба на леглото.

— Къде я закара?

Той седеше все така, увесил глава към пода и отпуснал ръце между коленете си.

— Ъм, надолу по крайбрежието. Само я хвърлих дотам.

Чувалът за смет, пълен с дрехи, се беше разсипал по килима. Забелязах, че книгите на масата са разгърнати и онези рисунки са разпилени из стаята.

Тръгнах да излизам, но се спрях.

— Откъде се снабди? — попитах го.

— А?

— Откъде взе дрогата? Преди изглеждаше чист.

— А… Нали знаеш… Стига да искаш, се намира.

— Пари ли изкара?

Ленивите му очи се завъртяха към мен, той сви рамене и се ухили.

— Ти помисли ли си пак за онова, което говорихме?

— Не. Не ме интересува.

— Уф… — Претърколи се, та да може да се изправи, зарови из чувала за смет и извади фланелка, после отиде на мивката и си наплиска лицето с вода, приглади косата си с мокри ръце и я разреса с изпънати пръсти.

— Видях те да заминаваш.

Гледах го как обува чифт обувки за тенис и рови около листите за цигара. Запали я, светна една лампа, седна и пусна на струи дим от устата си, сякаш имаше всичкото време на света. Гласът му бе изтрезнял, а тексаският му акцент почти напълно беше изчезнал.

— Видях те как подскочи с онзи вестник в ръка. Бях там, на шпионката. Видях те как го захвърли и подпали гумите.

Почувствах тежест в гърдите си — онова усещане, че вътрешностите ти се втвърдяват като бетон.

— Намерих го в боклука. И докато си четях, ми просветна — ей, момичетата от статията имат същите имена като тия момичета тук. Две и две, сещаш се. Простичко.

Стиснах зъби до скръцване. Свих юмруци. Той като че не забеляза.

Вдигна ръка.

— Не ми влиза в работата, брато. Нямам никакво желание да те наглася по някакъв начин, за нещо. Казвам ти. Ако се стигне дотам.

— Докъде да се стигне? — попитах.

Той се приведе напред. Придърпа пепелника на масата и зачисти огънчето на цигарата си, като го отъркаля по набраздения пластмасов край.

— Знаеш ли, като работя тук без партньор, шансът да ме пипнат е бая по-голям. Ако не ченгетата, то някой друг. Чат ли си? Погледни го от тази страна: представи си ме как в един момент се потя закопчан в някоя ченгеджийница. Откачам, нали, тресе ме, трябва да съм навън. А ченгетата, тия гадняри и хардлайнери, си умират от кеф. Едно ченге иска да ме опандизи за много време. Иска да ми убие бъдещето. А аз съм отчаян, болен и откачам. Може да проявя слабост. Мога да кажа: Слушайте, айде малко да отпуснете хватката, да поолабите малко юздите, забравете обвиненията и ще ви светна за едно убийство. Мога да ви кажа това-онова за едни издирвани момичета.