Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Хей, Рийс, доведи мадамата тука…

Това ме изплаши. Кървавият спазъм отново сви стомаха ми. Ако имаха намерение да ни оставят на мира, защо трябваше да водят Холидей тук? Щеше да ни арестува, мръсникът, ето това щеше да направи. Е, добре, жалък негоднико, обещах си наум, ще проглуша света за тези пари, пък ако ще никой да не ме слуша, пък ако ще да ме обработваш…

Рийс и Холидей излязоха от спалнята. Тя беше облечена в жакет и пола от туид, а в ръка носеше шапка и едната си обувка.

— Имате ли нещо против да се дооблека?

— Защо ти е да се обличаш? — попита по-ниското ченге. — Никъде няма да ходите…

— Няма ли да ги отведем в управлението? — попита Рийс.

— Така е по-добре…

— Ами тогава да й помогна да се съблече…

По-ниският го изгледа нравоучително и каза на Холидей:

— Застани ей там, до него.

Холидей се поколеба и Рийс й направи знак с пистолета, който все още държеше в ръка:

— Нали чу какво ти говорят. Застани там…

Помислих си: Това е — в крайна сметка няма да ни арестуват, ще ни убият тук. Холидей дойде до мен и аз се отдръпнах съвсем мъничко назад, така че тя да остане между мен и пистолета, очите ми не се откъсваха от ръката на Рийс. Фокусирах погледа си в показалеца му, извит около спусъка, извърнах се на една страна, наклоних глава в обратната посока, така че целта му да стане колкото е възможно по-малка, и се приготвих щом изстреля първия куршум, да се хвърля към по-ниския…

— Слушайте ме сега — казваше в този миг по-ниският, — напускате града с различни автобуси. Повтарям: с различни автобуси. И да не сте се върнали…

— Не се тревожете. С различни автобуси — обади се Холидей като ехо. — Не се тревожете. Няма да се върнем…

— Хайде… — рече ниският на Рийс и тръгна да излиза.

Не можех да повярвам, но беше така — Рийс последва по-ниското ченге към вратата на коридора.

— Моля ви, господине — чух гласа си, — може ли да ми върнете пистолетите?

Спряха се и двамата, по-ниското ченге погледна Рийс, а той сви рамене. По-ниският извади моя пистолет от джоба си, издърпа пълнителя и изхвърли патрона от цевта. После метна пистолета върху кушетката, Рийс му подаде другия и той повтори процедурата. После двамата излязоха, без да кажат нищо, и затвориха вратата след себе си.

Още не можех да повярвам; бяха си отишли, но усещането за страх още витаеше из стаята като бетонен облак. Сякаш в лош сън си избягал от великан с десет ръце — свил си се зад някой ъгъл и си се отървал, но знаеш, че всеки миг той ще се пресегне над някоя от къщите и ще те сграбчи. Стоях така и изведнъж чух собственото си дишане, вдигнах глава към Холидей и видях, че ме наблюдава. Седнах, но нямах сили да прибера краката си и цялата им тежест се събираше в петите. Казах:

— И за един милион долара не бих искал това да се повтори, та дори за десет милиона.