Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

Наругах го:

— Мръсен предател…

— Млъквай — ми заповяда по-ниският и се обърна към Мейсън: — След като си влязъл, затвори вратата. — Рийс, намери мадамата — нареди той после.

— Тук няма никаква мадама — побързах да го излъжа.

— Ти ще ми кажеш… — Той махна на Рийс да се заеме с работата си. — Знаем какви сте ги свършили. Пипнахме и оня, другия нехранимайко.

— Мръсен предател — повторих на Мейсън.

— Абе ние здравата го натиснахме. — По-ниският се опита да ме заблуди, но аз веднага го усетих.

— Знам аз кой кого е натискал.

— Млъквай — повтори ми той.

— Двуличен мръсен предател — продължих да ругая Мейсън.

— Затваряй си устата! — изкрещя ченгето.

От кухнята се чу шум като от боричкане, Холидей се разписка, изкрещя нещо неразбираемо, а после Рийс я довлече в стаята, като я държеше за рамото. Още беше боса, само по кимоно, с разярена физиономия.

— Тая е същинска дива котка — каза Рийс.

Неочаквано Холидей се отскубна от него, хвърли се срещу Мейсън и замахна към лицето му, свила пръсти както граблива птица ноктите.

— Казах аз, тая е същинска дива котка.

— Я стига… — изръмжа по-ниският към Холидей. — Дръж се прилично.

— Душичката й ще извадя — заплаши Мейсън.

Холидей отново замахна към него и този път одра бузата му — появиха се три къси червени ивици. Мейсън измъкна нож, пружината му щракна, острието блесна зловещо, той замахна, но по-ниското ченге го цапна по брадичката с цевта на пистолета си — бърз, рязък удар отдолу, нанесен не със злоба, а просто от раздразнение. Мейсън примигна и прокара ръка по лицето си, за да провери дали е потекла кръв.

— Накарай я да седне — посъветва Рийс по-ниското ченге.

— Казах аз, че тая е същинска дива котка.

А аз си мислех колко хубаво би било да завра оная ацетиленова горелка в гърлото на Мейсън и да прогоря в главата му такава дупка, че като го ритна, стъпалото ми да потъне в нея.

— Прибирай ножа и изчезвай. — По-ниският реши да се отърве от Мейсън. — Хайде, изпарявай се.

Мейсън прибра острието на ножа, избърса лице с ръкава на сакото си, обърна се, отвори вратата и излезе. По-ниският се пресегна и блъсна вратата още веднъж, за да е сигурен, че се е затворила, и после се върна при мен.

— И аз не го обичам много-много, но едно му признавам — широка душа е. Знаеш ли какво е направил, преди да дойде тук? Взел е всичките две хиляди и седемстотин долара, които си му дал, и ги е прибавил към събраното…

— Май че той не знае за старицата — каза Рийс.

— Не знаеш ли? Не си ли разбрал за старицата? — попита ме по-ниският. — Болна е от туберкулоза.