Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

— Ами тогава Си Ен Ен… — смотолеви той.

— Това си беше чиста измислица. Журналистката повтаряше като папагал разказа на някой си лорд Холбрук, който се представил за брат на ония посредник от войната в Босна. Но американците нали не разбират нищо от благороднически титли, изобщо не се усъмнили, че не може да има двама души на този свят, носещи едновременно титлата лорд Холбрук.

Хък понечи ехидно да попита, дали шаманът е научил и това от кмета на селото, но бързо прехапа устни. Нямаше никакъв смисъл да се нахвърля върху стареца. По-важното беше, че след неговото твърдение всичко си дойде на мястото. Пръстът на баща му се виждаше и с просто око от километри. По-късно щеше да постави въпроса за достоверността на източника. Сега Хък трябваше да измъкне колкото се може повече информация от Пакеекее.

— А как стои въпросът с враждата и отмъщението, Таоа?

— Първо, тази битка изобщо не е била за откраднатата чаша — авторитетно рече шаманът, сякаш се позоваваше на Британската енциклопедия, — а нашите хора и руснаците се сбили заради местните жени. Макар никоя от тях да не е била толкова красива като тебе, Потовахине — любезно добави той и леко се поклони на Ана-Мария, която с голям интерес следеше неочаквания развой на събитията. — А и онзи прословут поет от Чечня изобщо не е бил толкова велик, колкото се опитват да го изкарат сега. След като руснаците били победени и принудени безславно да напуснат острова, всички местни хора единодушно провъзгласили за единствен и истински победител в състезанието Тераи — братът на вожда. Така че враждата отдавна е забравена и за никакво отмъщение не може да се говори. Виждам, че май и вие сте се хванали на въдицата на Си Ен Ен?

Хък се умисли.

— Не, Таоа. Не сме се хванали. Но нещо не се връзва…

— Чакай малко, Хък — прекъсна го Ана-Мария озадачена. — Моля те, Таоа, обясни ни защо тогава твоите хора искат да закупят ядрени бойни глави?

— Кой ви каза, че искат? Изобщо не искат. Натиска ги същият онзи самозван лорд Холбрук, като ги плаши, че чеченците вече имат ядрено оръжие, насочено към нашите острови.

— Сигурен ли си, Таоа?

— Абсолютно! Разговарях лично с директора на Отвъдморския емисионен институт в Париж, който, ако се наложи, ще напечата парите. Но, слава на тики, такава нужда няма да има.

— Ясно — рече Хък, макар че всъщност доста неща не му бяха ясни.

Как така шаманът бе разговарял лично с Дювал? Дювал ли бе идвал тук или Пакеекее беше ходил в Париж? Кога бяха успели да беседват? И най-вече откъде Таоа знаеше за машинациите на самозвания лорд Холбрук? Тук имаше нещо гнило! Шаманът беше добър човек и явно бе на тяхна страна, но като ветеран от най-различни специални подразделения през вековете Хък обичаше да познава и зъбките на съратниците си, за да знае доколко може да разчита на тях в сложната бойна обстановка.

Пакеекее изглежда реши, че няма да има повече въпроси от страна на гостите му, защото се надигна и тържествено рече: