Цветът на магията
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цветът на магията». Краткое содержание книги:
После Двуцветко съзря пътеката, която водеше към даже още по-тъмен отвор на тунел. Личеше, че някой я използва редовно и при това, напоследък. Беше дълбока, тясна следа в сивата пелена.
Тръгна по нея. Тя водеше през още по-високи зали и криволичещи коридори, почти достатъчно големи и за дракон, (а както личеше, оттук наистина някога бяха минавали дракони; имаше цяла стая, пълна с гниещи хамути с размери като за дракони, и още една, със сребърни и металически ризници, достатъчно големи и за слон). Те завършваха в двойка зелени бронзови врати, всяка от тях толкова висока, че се губеше в мрака. Пред Двуцветко, точно на височината на гърдите, имаше малка ръчка, във формата на месингов дракон.
Щом я докосна, вратите се разтвориха широко, но обезпокояващо безшумно.
В косата на Двуцветко моментално запращяха искри и последва внезапен повей на горещ, сух вятър, който не помете праха така, както би направил това най-обикновен вятър, а вместо това го грабна за миг и преди отново да се уталожи, го събра в неприятни полуживи форми. До ушите на туриста долетя странното, пронизително хленчене на Нещата, заключени в далечните, подземни Измерения, далеч извън крехките рамки на времето и пространството. Появиха се сенки, там където нямаше нищо, което да ги причини.
Въздухът забръмча като кошер.
Накратко, около Двуцветко протичаше процес на огромно излъчване на магия.
Залата отвъд вратата бе обляна в бледозелена светлина. Събрани около стените, всеки върху собствена мраморна полица, бяха наредени ковчези. В центъра на стаята, на вдигната платформа, стоеше каменен стол с една отпусната фигура в него. Тя не помръдна, а само проговори с крехък, старчески глас:
— Влез, младежо.
Двуцветко пристъпи напред, Доколкото можеше да различи на мъждивата светлина, фигурата беше човешка, но имаше нещо в начина, по който непохватно се бе изтегнала на стола, караше го само да се радва, че не вижда по-ясно.
— Аз съм мъртъв — непринудено каза глас от едно нещо, за което Двуцветко горещо се надяваше, че е глава. — Предполагам, че си се сетил.
— Хм — отговори Двуцветко. — Да. — Започна да отстъпва.
— Очевидно е, нали? — съгласи се гласът. — Ти трябва да си Двуцветко, нали? Или това става по-късно?
— По-късно ли? По-късно от какво? — Двуцветко млъкна.
— Ами, виждаш ли — каза гласът. — Едно от предимствата на това да си мъртъв е, че както при мен се освобождаваш от оковите на времето и следователно аз, например, мога да видя всичко, което е било или ще бъде, всичко едновременно, като изключим това че, разбира се, сега вече знам, че Времето не съществува в действителност.
— Това никак не звучи като недостатък — каза Двуцветко.
— Така ли мислиш? Представи си как всеки един миг е едновременно и далечен спомен и неприятна изненада, и ще разбереш какво искам да кажа. Все едно, сега си спомням какво беше това, което ще ти кажа. Или вече ти го казах? Между другото, този дракон е прекрасен. Или това още не го казвам?
— Хубав е. Появи се просто случайно — каза Двуцветко.
— Случайно ли? — попита гласът. — Ти го повика!
— Да, ама аз, аз само…
— Ти притежаваш Силата!
— Аз само си помислих за него.
— Точно това е Силата! Казах ли ти вече, че аз съм Грайха Първи? Или това предстои? Съжалявам, но нямам много опит в трансценденцията. Както и да е, а, да — Силата. Тя призовава дракони.
— Струва ми се, че това вече ми го каза — Обади се Двуцветко.
— Така ли? Със сигурност възнамерявах да го направя, — каза мъртвият.
— Но как го прави? Аз цял живот си мисля за дракони, но този е първият, който се появява.
— Ами, как да ти обясня, цялата работа е в това, че драконите никога не са съществували така, както ти (пък и аз, докато не ме отровиха преди три месеца) разбираш съществуването. Аз говоря за истинския дракон, draconis nobilis, нали така; блатният дракон, draconis vulgaris, е недостойно същество, и не заслужава никакво внимание. Истинският дракон, от друга страна, е създание с такъв изискан дух, че той може да приема форма на този свят, само ако е измислен от изключително богато и изкусно въображение. И даже тогава споменатото въображение трябва да се намира на място, обилно напоено с магия, което спомага за това, границите между света на видимото и невидимото да отслабнат. После се появяват драконите, както стана и сега, и отпечатват формата си върху матрицата от вероятности на този свят. Докато бях още жив, бях майстор на тая работа. Понякога можех да измисля до, о-хо, петстотин дракона. А сега Лиеса, най-надареното от децата ми, може да измисли едва петдесет, и то не съвсем ясни, безформени създания. Това може да се очаква от съвременното образование. Тя всъщност не вярва в тях. И затова драконите й са досадни, докато твоят е почти толкова добър, колкото някои от моите навремето — каза гласът на Грайха. — Приятна гледка за очите, макар че сега нямам такива.