Цветът на магията
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цветът на магията». Краткое содержание книги:
— Те само лежаха по тресавищата и блатата, и се тъпчеха, и бълваха не огън, а смрад — каза Хран, излегнал се върху леглото. — Пък и не бяха много големи. Събираха дърва за огъня.
— Чувал съм, че са събирали съкровища — каза Двуцветко.
— И дърва. Ей — добави Хран и малко се оживи, — забеляза ли всички онези стаи, през които ни преведоха? Сториха ми се доста внушителни. Има доста добри неща, пък и някои от гоблените сигурно струват цяло състояние. — Той замислено се почеса по брадичката. Шумът приличаше на таралеж, който си пробива път през прищип.
— Сега какво ще стане? — попита Двуцветко.
Хран завря пръст в ухото си и започна да го изследва разсеяно.
— О, предполагам, че след минута-две вратата ще се отвори широко, ще ме замъкнат на арената на някой храм, където ще се преборя може би с няколко гигантски паяка и с някой осмокрак роб от джунглите на Клеч, после ще спася някоя принцеса от сватбения олтар, ще избия някой и друг от пазачите, или каквото трябва там, след това момичето ще ми разкрие тайния изход, ще освободим няколко коня и ще избягаме със съкровището. — Хран кръстоса ръце под главата си и легнал така, се загледа в тавана, като си подсвиркваше тихичко.
— Всичко това? — попита Двуцветко.
— Както винаги.
Двуцветко седна на леглото си и се опита да помисли. Оказа се трудна работа, защото в съзнанието му плуваха само дракони.
Дракони!
Още от времето, когато беше двегодишно момченце, той бе запленен от образите на свирепите зверове в „Октариновата Книжка с Вълшебни Приказки“. Сестра му беше обяснила, че те не съществуват наистина, и той помнеше горчивото разочарование. Ако на света ги няма тези красиви създания, бе решил той, тогава той не е и наполовина такъв, какъвто трябва да бъде. А на всичко отгоре, по-късно го бяха дали за чирак на Деветте тръстики — Главният Счетоводител, който със сивия си мозък беше всичко онова, което драконите не са, и време за празни фантазии нямаше.
Но нещо не беше съвсем наред с тези дракони. Те бяха твърде малки и твърде хрисими, в сравнение с онези, които той виждаше във въображението си. Драконите би следвало да са големи и зелени, с остри нокти, екзотични, и да бълват огън… големи и зелени, с дълги, остри…
Нещо се размърда в крайчеца на полезрението му, в най-отдалечения, най-тъмния край на подземието. Щом обърна глава нататък, то изчезна, макар и да му се стори, че чува съвсем тих шум, шум, който би могъл да се дължи на дращенето с нокти по камък.
— Хран? — извика той.
От другото легло се чу хъркане.
Двуцветко лекичко се приближи до ъгъла и предпазливо заопипва камъните за таен тунел. В този момент вратата се отвори с трясък и се удари в стената. Половин дузина стражи се втурнаха през нея, подредиха се и се хвърлиха на колене. Оръжието им беше насочено изключително към Хран. Когато по-късно мислеше за това, Двуцветко се почувства много засегнат.
Хран продължаваше да хърка.
Една жена влезе с маршова стъпка в стаята. Не са много жените, които могат да маршируват убедително, но тя се справяше доста добре. Тя хвърли бегъл поглед на Двуцветко, горе-долу както някой поглежда част от мебелировката, и после съсредоточи вниманието си върху мъжа на леглото.
Беше облечена в също такава кожена броня, като на драконовите ездачи, но нейната беше доста по-къса. Тя, и величествената грива от кестеняво-червени коси, падаща до кръста й, бяха единствената й отстъпка пред онова, което даже и на Диска, минаваше за благоприличие. Освен това, лицето й беше замислено.
Хран изпухтя, обърна се и продължи да спи.
Много внимателно, сякаш държеше някакъв изключително деликатен инструмент, жената извади тънка, черна кама от колана си и замахва надолу.
Камата още не беше изминала и половината от пътя си, когато дясната ръка на Хран се премести толкова бързо, като че ли скочи от една точка в пространството в друга, без даже за миг да е заемала въздуха между тях. Тъпо шляпна и се сключи около китката на жената. Другата му ръка трескаво се опитваше да напипа сабята, която вече не беше там…
Хран се събуди.
— Гнгх? — попита той като погледна към жената, озадачено сбърчил вежди. После съзря стрелците.
— Пусни ме — каза жената със спокоен, тих и остър като бръснач глас. Хран бавно отпусна ръка.
Тя направи крачка назад, разтривайки китката си и го гледаше приблизително така, както котка гледа миша дупка.
— И така — най-сетне проговори тя. — Ти преодоля първото изпитание. Как се казваш, варварино?
— Кого наричаш варварин? — озъби се Хран.