Куклата на съдбата

— Пейнт, стари приятелю, започва се — потупах го аз.

— Почитаеми сър — увери ме Пейнт, — ще направя всичко, което зависи от мене, за нашата кауза.

Прътът с мръсния парцал се спусна.

Поехме един срещу друг. След първите две залюлявания Пейнт се понесе с пълна сила и кентавърът също бе полетял към нас, копитата му откъсваха големи буци пръст от земята и ги запращаха назад. Държеше сабята си високо, а щита си бе вдигнал над главата. Докато ни атакуваше, той нададе странен и остър трептящ боен вик, от който можеше да ти се смрази кръвта.

Не повече от две секунди бяха минали от спускането на флага до сблъсъка ни и в тези две секунди (ако наистина бяха толкова) през претоварения ми ум преминаха поне десетина умни плана как да надхитря противника си, но със същата скорост ги изоставих всички. В последния миг разбрах, че не мога да направя нищо друго освен да се опитам да посрещна удара му с щита си и да се опитам, доколкото ми е възможно, да му нанеса собствен удар.

Умът ми се отърси от дивата бъркотия от различни намерения и се превърна в твърда и хладна скала. Разбирах, че сега ми бе нужно тъкмо това мрачно чувство. Трябваше да го победя бързо или той би ме победил, а въпросът за моето надмощие зависеше главно от късмета, защото не притежавах никакви умения, а и нямах време да ги придобия.

Видях, че сабята му описва широка дъга към мене, а осъзнах и че моята сабя, тласкана от всяка капчица сила, която можех да изстискам от ръцете си, се насочва към главата му. Очите му бяха полузатворени и святкащи, а лицето му имаше самодоволно и съсредоточено изражение.

Защото усещаше, че ме е надвил. Знаеше, че аз няма как да победя. От множеството малки неща, които бе забелязал, трябва да е почувствал, че не владея сабята и че съм в много по-неизгодно положение.

Сабята му се стовари върху ръба на щита ми така силно, че ръката ми изтръпна, а острието се плъзна и отнесе частица от рамото ми. Но в същия миг изведнъж се дръпна и започна да се оттегля. Погледът му се замъгли, а ръката с щита се отпусна, така че ръбът на сабята ми се спусна право върху главата му, тласкана от цялата ми сила — разряза черепа, раздвои лицето и се заби дълбоко във врата му.

А в мига преди острието на сабята ми да го удари, когато очите му се бяха замъглили и ръката с щита се бе спуснала, зърнах черната дупка в средата на челото му, точно по средата между двете му очи. Видях я само за част от секундата и почти веднага след това сабята ми вече се плъзгаше през нея, сякаш бе поставена специално за да ми покаже къде да насоча удара си.