Куклата на съдбата

Стояхме на възвишението край селото и реката — бяхме всички освен куклата. Тя вече не беше у Сара. Куклата бе изоставена — може би за да я намери някой друг. Куклата и оръжията. Балистичната пушка вече не бе у Сара, а аз бях оставил лазерната. Такива са правилата, помислих си. Имаше неща и мисловни постановки, които не биваше да се внасят тук.

— Майк — пошепна Сара, — това е мястото, което търсехме. Това е и мястото, което Найт е търсел. Но никога не го е намерил, защото не е попаднал на куклата. Или е пропуснал нещо друго. А е имало толкова много неща, които биха могли да го доведат тук.

Протегнах ръка и я привлякох към себе си. Тя вдигна глава и аз я целунах, а лицето й засия от щастие.

— Няма да се върнем — реши тя. — Никога няма да мислим за Земята.

— Не можем да се върнем — съгласих се аз. — Няма как.

А и не би било нужно. Бяхме оставили всичко зад гърба си, всичко, което знаехме, както детето оставя играчката си, когато порасне.

Селото и реката се простираха под нас, а полята и горите стигаха до хоризонта. Някак знаех, че този свят е безкраен, че в него времето се спира, че тук всичко ще трае вечно и няма да се промени, че ще има място за всички.

Някъде из тези земи навярно бяха Смит и Тък, а може би дори и Бух, но ние никога нямаше да ги намерим, защото нямаше да ги търсим. Разстоянията са големи, а на нас не ни се пътуваше.

Чувството за нереалност бе изчезнало, макар че гоблените си стояха. Лодката се придвижи по водата с блестящи под слънцето гребла. Момчета, момичета и кучета, пищящи и лаещи, тичаха по хълма, за да ни приветстват, а хората от селото се бяха обърнали и някои от тях ни махаха.