Домът на боговете

Мелисент изкачи три етажа и стигна до врата. Отвори я и влезе в малка приемна. По малките масички, видели и по-добри времена, бяха разхвърляни списания. В приемната нямаше никой освен една служителка — едра и свирепа на вид лелка с висок кок.

— С какво можем да ви помогнем? — попита служителката. — Бях улучена от стрелата на Купидон — обясни Мелисент.

— Преди колко време?

— Сигурно няма и час. Дойдох тук при първа възможност.

— Скоростта е изключително важна в такива случаи — каза служителката и натисна един бутон на таблото. — Влезте вътре. — Тя въведе Мелисент в стаята зад приемната. Там имаше носилка на колела. Лелката посочи на Мелисент да легне на нея. В друга част на стаята се отвори врата и вътре влезе висок млад бог с подкастрена брадичка, облечен в дълъг бял халат и с рефлектор на челото.

— Улучена от любовна стрела — съобщи му лелката.

Докторът кимна и макар чертите му да останаха невъзмутими, по бръчките, изписали се на челото му, Мелисент се досети, че работата според него е сериозна.

Той извади от джоба си някакъв инструмент, нагласи измервателната скала и уви гъвкавата част около китката на Мелисент.

— Кръвното ли ми мерите? — попита Мелисент.

— Не. Това е тумосифер. Проверява субстратите в твоя ихор и ги премахва. Много се надявам да сме успели навреме.

— Дойдох тук при първа възможност — обясни Мелисент. Докторът сви рамене.

— Вероятно си дошла при първа разумна възможност, което е съвсем друга работа. Вероятно си се извинила на приятелите си или на хората, с които си била там, спряла си се да си провериш грима, може би дори си врътнат един-два телефона.

— Телефони не съм въртяла — отвърна Мелисент. — Веднага дойдох. Но не знаех, че трябва да стигна тук чак толкова бързо.

— Ако и ти беше видяла толкова случаи на отравяния с обич като мен, щеше да дойдеш тук от бързо по-бързо. — Той разви гъвкавата част на тумосифера, погледна скалата, намръщи се. — М-да, отровена си, това е ясно. Но нека бъдем абсолютно сигурни. Кое е първото нещо, което ти идва наум сега, веднага?

— Артър Фен — отвърна Мелисент.

— Това е онзи, към когото е насочена твоята любов?

— Да.

— Не познавам бог с такова име.

— Той е смъртен.

— Проклятие, това наистина е сериозно — рече докторът. — Любовта към смъртен е сериозна работа за една богиня.

— Хей, аз ли не го знам? Можете ли да ми помогнете с нещо?

— Твърде късно е да неутрализираме отровата със страбизмична титурация. Цялата ти система е поразена. Ще се наложи да опитаме субрационално изместване.

Докторът щракна с пръсти. От скритите тонколони се разнесе стара песен от Земята: «Не може туй да е любов, защото тъй ми е добре.» Разрушителната, натрапчива музика заблъска Мелисент, а служителката издуваше звука все по-силно и по-силно. Задната стена на лекарския кабинет избледня и бе заменена от огромна сцена с блещукащи прожектори. На сцената излязоха танцьори и затанцуваха Танца на разума. Строго овладените им стъпки бяха придружени от прожекция на кубистични картини. Мелисент усети как танцът я повлича. Почти неволно краката й започнаха да отбиват ритъма, ръцете й грациозно се издигнаха над главата и тя се понесе във вихъра му.