Домът на боговете
- Автор: Шекли Роберт
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Лира Принт»
- ISBN: 954-8610-50-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Домът на боговете». Краткое содержание книги:
«Домът на боговете» е динамично, остроумно фентъзи за непознати светове в традицията на Роджър Зелазни, Робърт Хайнлайн — истинско забавление.
Артър Фен е обикновен млад професор с езотерична специализация по сравнителна митология. Забъркан в невероятни финансови машинации, той изпробва магическо заклинание и изведнъж се оказва притежател на магия, чрез която прониква в царството на боговете. На непозната територия той прави голямата грешка да покани низш бог и неговите приятели на Земята. Последствието е фантастична бъркотия, комични ситуации и изненади.
Грешката на Артър разстройва неговия собствен живот, нравите на Земята и мързеливото добруване на боговете. Силите на мрака могат да погълнат всичко. Добрата новина е, че Артър е способен да намери кураж и вяра в себе си да спаси светлината, дори това да значи една нова Вселена.
След малко пристигна в област, ясно обозначена с ИЗВЪНЗЕМНИ ПЛАВАЩИ ПЯСЪЦИ ОТ НАЙ-КОВАРЕН СОРТ — ПРЕДУПРЕДИХМЕ ТЕ!
Заобиколи ги и се приближи до едни блъскащи се една в друга скали, подобни на Симплигадите — извънземна конструкция, заемаща самия център на класическата митология, място, където без никакви мислими причини скалите се втурваха и се блъскаха и тряскаха една о друга. Но беше доста лесно да ги заобиколиш.
По-нататък се натъкна на формацията Сцила и Харибда, друга извънземна конструкция, присвоена за класическо ползване от поколения митографи. За късмет над формацията минаваше въжен мост. Беше разнебитен, но Скабър го приведе в безопасно състояние.
След малко се приближи до малка планина, в чийто център имаше пещера. Тъкмо понечи да я подмине и забеляза мечата кожа, увиснала на дървото пред пещерата. Приближи се. Мечата кожа беше скроена и ушита в нещо като наметало. Присъствието й предполагаше, че тук наоколо има някой.
— Има ли някой тук? — подвикна той към пещерата.
Отвътре му отвърна глас:
— Няма никой! Върви си!
— Знам, че си вътре! — провикна се Скабър.
Чу се звук от тътрене на крака. След малко от пещерата се измъкна малко кученце-джудже. Беше безформено, грозно и имаше рунтава брада, покриваща почти цялата му муцуна.
— Ти откъде идваш? — попита го кученцето.
— От друго място в Царството на боговете. Трябва да говоря с тебе.
— Не видя ли предупредителните ми табели?
— Мярнах ги, но реших, че не се отнасят задължително за мен.
— Как мина през плаващите пясъци?
— Заобиколих ги.
— Знаех си, че трябва да ги разпръсна по-надалечко — смънка кучето-джудже. — А очевидно и блъскащите се скали не са те спрели.
— Лесно беше да се мине покрай тях.
— Трябваше да ги видиш какви бяха, като ги сложих. Бяха леки и гъвкави, и бързи, та бързи. Щяха да те смачкат на пюре.
— Доста време трябва да е минало.
— Да, като че ли да — рече кучето-джудже. — Никой никога не идва насам, та съм се поотпуснал.
— За мой късмет — рече Скабър.
— Предполагам, че може да го възприемаш така. Е, като си дошъл тук — какво искаш?
— Искам да ми разкажеш за извънземните.
— Аз съм извънземен.
— Личи си. Но ти си извънземен бог. Искам да науча нещо за извънземните хора.
— Кое те кара да си мислиш, че знам нещо за извънземните хора?
— Просто предчувствие. И освен това фактът, че изглеждаш смахнато и говориш богореч с акцент.
— Все още си личи, а толкова години минаха — оплака се кучето-джудже. — Е, синко, щом си дошъл, май ще е най-добре да си поприказваме, та да мога по-скоро да се отърва от тебе. Влез в пещерата, ще пийнем по една сома контрабанда — по-хубава е от всичко, което можеш да пиеш там, откъдето си дошъл.
Скабър последва кучето-джудже в пещерата. Отначало пътят навътре беше тесен, но след няколко десетки метра коридорът се разшири в доста просторна стая. Вътре имаше няколко удобни кресла. Джуджето-куче махна на Скабър да седне.
— Хубава мебелировка — отбеляза Скабър, като оглеждаше окачените по стените предмети, извънземни, но хубави за гледане.
— Като живея сам, не значи, че трябва да живея в кочина! — джуджето-куче се приближи до една каменна лавица и свали оттам едно каменно гърне. Напълни две каменни чаши и подаде едната на Скабър.
— За конфуз на враговете ни! — каза той, двамата се чукнаха и отпиха.
— Бива си я — забеляза Скабър.
— Бива си я, естествено. Това тук ти е домашна извънземна сома. Такова нещо не можеш намери в твойто мухлясало дребноблагородническо царство на дискурс!
Няколко минути те отпиваха в мълчаливо одобрение.
— Разкажи ми за извънземните — помоли Скабър след малко.
— Няма кой знае какво за разказване. Те са банда неблагодарници, също като хората. Векове наред им служих добре — и накрая какво получих за благодарност? Изхвърлиха ме — ето какво. Честно, ако ме питаш мене, дръж си ги за тебе твоите извънземни.
— И хората са същите — рече Скабър.
— Знам. Честно, въобще, ама изобщо не ми пука за никое живо разумно същество, па ако ще да е човек, извънземно или знам ли какво.
— Има ли и други?
— Че отде да знам? Не съм от интелектуалците. Когато моите извънземни ме изритаха, дойдох тука. Царството на боговете е много смотано място, но там поне един бог може да си живее необезпокоявано. Поне през повечето време де.