Дом за свиждане
- Автор: Еймис Мартин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зорница Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом за свиждане». Краткое содержание книги:
Петдесет години по-късно той единствен от тримата е останал жив. Отдавна се е преселил на Запад, но в предсмъртно писмо до доведената си дъщеря разказва за тази любов — разтърсваща, жестока и изтерзана като мрачната съветска история и сибирската география. Читателят става свидетел на колосална разруха: след сетния дъх на човечността душата изважда на светло най-тъмната си страна. И няма как да избегнеш извращаващия ужас: ставаш или насилник, или жертва — а често и двете.
Напълно облечена — с шапката и палтото, — тя излезе от сенките. Бе застанала в профил, на ръка разстояние. Една минута изтече. Чувствах, че нещо обмисля, нещо мрачно; и по всичко личеше, че мен ме няма в мислите й. Взе една от дългите чаши и изля водата от нея. После си наля от четвъртитата гарафа — пет пръста, шест — и го изпи на също толкова глътки. Зоя потръпна до крайчеца на пръстите си, плю, пое дъх, плю пак и тръгна към вратата.
Сега следва тъжбата. Хайде, тичай към речника — браво, добро момиче. Помни: всяко отгръщане добавя по една сива клетчица.
Десет дни по-късно бях в Чикаго. Като всеки, работил в оръжейния бранш, бях „родоотстъпник категория А“ — нищо толкова страшно, но ми трябваше време, за да вляза във връзка със сестра си, та чак през март чух новини от дома.
Писала ми набързо, обясняваше тя, тъй като куриерът ми стоял в стаята и я гледал как пише… Вяло ме поздравяваше за успешното ми прехвърляне зад граница. После ставаше дума, че Лидия си събирала багажа от къщата — местела се да живее при техните. Имало разни „наследства“ на Лев, които щели да ми бъдат предадени по същия човек, щом пристигнат от Тюмен. Кити също обмисляла да се мести на друг адрес: щяла да живее под наем в двустайния апартамент на любовника си. Знаела, че идеята не е много добра, но сега щяло сигурно да й бъде по-самотно.
Що се отнася до другата ми снаха, едновремешната ми снаха, новините за жалост били „доста печални“. Кити пишеше, че от месеци всичките й писма си оставали безответни. Телефонните й обаждания заплашително се записвали от „машина“, ала отговор нямало. Даже ходила до „Крайречная“ и през процепа на вратата пошушукала за минута със слугинята, която казала, че стопанката „не се чувства добре“ и „не е разположена“. Нищо повече не се чуло, докато не видяла във вестника едно кратко известие съвсем долу на страницата. През нощта на 1-ви февруари 1983 г. петдесет и три годишната съпруга на любимия ни драматург Ананий се хвърли от Болшой каменний мост.
Вечно малко разсеяна, Зоя беше забравила няколко свои вещи в стаите ми в „Россия“. Омачканата фуста и скъсаните пликчета бяха в кошчето на банята. Гумените ботуши си стояха на пода в прозрачната найлонова торбичка. Затова съм длъжен да си я представя как несигурно стъпва по ледената пързалка на столицата. Тя не ходеше твърде стабилно (не, не беше планинска коза), тъй като — както помниш — като малка не се беше учила да пълзи.
Четвърта част
От връх Швайнстейгер до Екатеринбург 8–10 септември 2004 година
1
Кучета, дървета
Ето ги дивите кучета.
Осем са, грешка, девет — мелези от различни породи и различни размери; някои космести, други гладки, всички те — като всички кучета по света — произлезли от вълците. Вървят бавно, разгънати по цялата ширина на уличката, тъй че всяка миризма да бъде проучена и отчетена. Пък и тъй имат време да приклекнат, да цръкнат, да изхвърлят излишното. Те са кучките и зверовете. Една кучка е в напреднала бременност — трудна с дивите палета на Предпосилов. Тя върви най-накрая, с лека охрана. Като се приближават, аз си вдигам ръцете на равнището на раменете, тъй че да им се сторя още по-голям. Едно плъхоподобно, почти мишевидно зверче изръмжава към мен, но се свива, като му изръмжа аз, и подтичва след другите. И аз тръгвам подире.
Точно зад ъгъла един от тях, откъм фланга, връхлита върху една изпусната пазарска чанта (от разръфана слама, изоставена може би от избягала бабка) и съобщава на другите с лаене като крясък. Девет търсещи челюсти, девет разтреперани опашки. Ала в чантата има само някакви плодове, тъй че псетата продължават нататък, едно-единствено се връща набързо и грабва една ябълка с приличната си на кобур муцуна.
Докато се изнизват по улицата, един разтягащ се автобус дава газ и предните му колела блъскат бременното животно с джвакащ удар. Пътниците надават възторжени викове (с йодели по средата, тъй като автобусът хлътна в дупка на пътя). Кучката е умряла или мре в канавката. Бутат я с носове, лижат я по муцуната, едно куче се мъчи да я възкачи; задните му крака са напрегнати и за миг гнусно старчески. След това я оставят и продължават нататък. Поглеждат назад и продължават нататък.
Дивите кучета на Предпосилов не ми изглеждат диви. Струват ми се обучени — не от човек, а от някакво друго куче; и това суперкуче им е предало всичко, което знае. Вече не вярвам, че те са разкъсали онова дете на площадката. То е било разкъсано от немска овчарка, принадлежаща на силите за сигурност като бунтовен, безреден опит да убият всички домашни любимци в Сибир.