Дом за свиждане
- Автор: Еймис Мартин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зорница Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом за свиждане». Краткое содержание книги:
Петдесет години по-късно той единствен от тримата е останал жив. Отдавна се е преселил на Запад, но в предсмъртно писмо до доведената си дъщеря разказва за тази любов — разтърсваща, жестока и изтерзана като мрачната съветска история и сибирската география. Читателят става свидетел на колосална разруха: след сетния дъх на човечността душата изважда на светло най-тъмната си страна. И няма как да избегнеш извращаващия ужас: ставаш или насилник, или жертва — а често и двете.
Тя се върна. Ей, еврейко, прошепнах. А „Ананий“ не е ли еврейско и то? Тя затвори двойните врати и се отпусна, опряла длани на тиковото дърво. Запристъпя напред с нещо, което напомняше комичната разпуснатост на предишната й походка, а когато приседна, стъпалата й за момент се надигнаха от паркета и отново се нагласиха, докато тя потупваше канапето да ида при нея.
— Той не е лош човек.
Въздишката й пробяга по рамката на канапето.
— Разполагаме с пет минути. После ще замърмори. Много мило от твоя страна да наминеш, но за мен е болезнено да те видя. Пък и ти да ме виждаш. И защо си дошъл? Сигурна съм, че имаш повод. Като те познавам.
Казах, че са даже два. Два въпроса.
— Почвай.
Попитах какво се е случило в Дома за свиждане.
— В Дома ли…? — Хиляди малки бръчици се сговориха по челото й, преди тя да отвърне: — О, тогава ли… Защо питаш? Нищо особено не се случи. Според теб какво се е случило? Беше хубаво. — После Зоя видя моята изненада, на свой ред се учуди и каза: — Може би ни дойде твърде много. Много плакахме, много приказвахме. Очевидното също, разбира се.
После се извиних за нелицеприятната си прибързаност и добавих, не напълно правдиво, че имам планове, които не търпят отлагане. Казах, че заминавам за Америка. И ще бъда богат и свободен. Казах й, че от трийсет и шест години мисля за нея по хиляди пъти на ден. Казах:
— Вторият ми въпрос е дали идваш с мен.
Ето пак: сладката миризма. Но сега всички прозорци бяха затворени. И докато кръвта ми се изкачваше в гърлото, едно от ушите ми се задави и млъкна, та когато Зоя най-сетне заговори, като че ли я слушах някъде отдалеч — с паузи, ехо и жужене по връзката.
— За Америка? Не. Въпреки че съм трогната. Ако искаш от мен да си взема довиждане с всичко тук и отново да се подложа на риск, значи бъркаш… Америка. Аз от месеци не съм излизала на улицата. И до партера не съм слизала. Прекалено съм пияна, не виждаш ли?
Мислех да продължа, но Ананий я викаше, а тя рече:
— Толкова съм изчерпана. Пък и все едно. Не и с теб. Никога не съм искала теб. Него. Него.
В обедната почивка всички барове и кафенета не работеха в знак на почит. Почит към мъжа с най-много ордени в родната ни история, почит към опитния водач, който точеше старчески лиги по държавната телевизия от поне пет години. Пъргаво прекосих Болшой каменний мост. Сигурно ми се чудиш на тона и на пъргавата походка… Бутнах малък рушвет и се вмъкнах в един клуб, в който ходех през черноборсаджийските си дни. Имах чувството, че е пълно с партийци, заедно с обичайните комарджии и кръшкачи. Настаних се на бара и поръчах една чаша шампанско. Телевизорът, покачен на стената с напитките, беззвучно излъчваше държавното погребение. Обичаен шедьовър на скуката — докато един жест не смълча помещението, след което то гръмна в канонада от свиркане и подвикване. Миг преди почетната стража да затвори ковчега, вдовицата на Леонид Илич Виктория пое въздух дълбоко в дробовете си и спря. След което направи истинско престъпление. Кръстен знак. Само един човек в тази страна можеше да се прекръсти безнаказано: тя. Тя се прекръсти над мъртвия император на всички безбожници.
И действително ли таях надежди за възкресение, възкресение в единайсетия час? Да ти кажа, таях ги; при това в моя случай не съвсем безпричинно. Докато се сбогувах с този дом на позора… не, не беше достойна раздялата, Винъс. Отначало се справях добре, но не беше достойна раздяла. Зоя отключи високата врата, аз минах през нея и се спрях с шала си и палтото в ръце. Тя ми подаде черните си сатенени пръсти с опакото нагоре. Аз не ги поех. Ананий продължаваше да я вика. Такъв бе съпроводът на пламналото ми сбогуване: неговите по-редки, ала все по-отчаяни викове.
Повиших глас и казах, че не би могла да живее по-безчестен живот. Подир всичко преживяно от Лев. И от мен, и от другите. Продължих да приказвам, твърде дълго и все в тази посока. После взех, че нарекох съпруга й с очевидно ненужна язвителност „гранив стар травестит“. Рамото й потрепна. Аз зачаках вратата да се тръшне в лицето ми. Но това не се случи — тялото й размисли, тя пристъпи към мен, пое устната ми в целувка и я задържа за миг между зъбите си, гледайки ме в очите.