Ега ти животът
- Автор: Хорнби Ник
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Чаков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ега ти животът». Краткое содержание книги:
Пичът обаче клати решително глава. Беше си навил на пръста да го замени и това си е. Избра си втора ръка компакт диск на „Меднес“, а албума на „Сид Джеймс експириънс“ го върнах на рафта.
Следобед Лора се обади.
— Трябваше да се сетиш, че ще се случи — казва. — Не може да си бил напълно неподготвен. Както сам отбеляза, живея с него. Рано или късно все щяхме да го направим. — Изсмива се нервно и по мое мнение съвсем не на място.
— Пък и непрекъснато се опитвам да ти обясня, че не в това е въпросът, нали? Въпросът е, че сме затънали в ужасна каша.
Искаше ми се да й трясна телефона, но това човек го прави единствено, когато има надежда да го наберат отново, а за какво й е на Лора да ми звъни пак? Нямаше никакъв смисъл.
— Там ли си? Какво толкова мислиш?
Мислех си: „Къпал съм се в една вана с тази жена (само веднъж, преди години, но пък знаеш съвместното къпане във вана си е съвместно къпане във вана), а вече бях започнал да забравям как изглежда“. Мислех си: „Ще ми се този период вече да е отминал; периодът, когато поглеждаш във вестника и виждаш, че по телевизията ще дават «Усещане за жена» и си казваш: «А, това го гледахме с Лора».“ Мислех си: „Трябва ли да се боря и ако да, то с какво и срещу кого?“
— Нищо.
— Можем да се срещнем, за да пийнем по нещо, ако искаш. За да ти обясня. Дължа ти поне едно обяснение.
Поне едно.
— А колко би било прекалено много?
— Моля?
— Нищо. Виж, трябва да свършвам. И аз работя, да ти кажа, ако не знаеш.
— Ще ми се обадиш ли?
— Нямам ти телефона.
— Много добре знаеш, че винаги можеш да ми се обадиш в работата. Ще се уговорим да се срещнем някъде и да проведем нормален разговор.
— Хубаво.
— Обещаваш ли?
— А-ха.
— Защото не искам това да е последният ни разговор. Знам какъв си.
Но изобщо не ме знаеше какъв съм. Обаждах й се непрекъснато. Обадих й се по-късно следобед, когато Бари беше излязъл да вземе нещо за ядене, а Дик се занимаваше с подреждането на някакви пощенски поръчки в склада. Обадих й се след шест, когато Бари и Дик вече си бяха тръгнали. Когато се прибрах вкъщи, звъннах на телефонни справки и взех номера на Иън, след което се обадих около седем пъти и затварях телефона всеки път, щом чуех гласа му. По едно време Лора явно се беше усетила кой звъни и започна лично да вдига телефона, но аз мълчах и само дишах. Обадих й се на следващата сутрин и после още два пъти следобед, и после веднъж вечерта, от кръчмата. А след като си тръгнах от кръчмата, отидох до жилището на Иън, за да видя как изглежда. (Беше поредната триетажна лондонска сграда, не знаех на кой етаж живее, но и без това лампите навсякъде бяха изгасени.) Нямах нищо друго за правене. Накратко, не знаех на кой свят съм, точно по същия начин, както беше и с Чарли навремето, преди толкова много години.
Има мъже, които звънят, и мъже, които не звънят, а аз определено бих предпочел да съм от вторите. Това са истинските мъже, мъжете, които жените имат предвид, когато се оплакват от нас. Това е един безопасен, солиден, напълно безмислен стереотип: мъж, на когото изглежда не му пука, когато го зарязват, най-многото да изкара една-две самотни пиячки в кръчмата, но много скоро се отърсва и продължава напред в живота си. И въпреки че следващия път е още по-затворен и по-недоверчив, този мъж не се прави на глупак и не плаши мацето, а аз тази седмица направих и двете. Първия път Лора се чувстваше виновна и гузна, втория беше уплашена и ядосана, като тази промяна се дължеше изцяло и само на мен, и на всичкото отгоре и не спечелих нищо от нея. Бих престанал, стига да можех, но не виждах никаква друга алтернатива: през цялото време само за това мислех. „Знам те какъв си“, беше казала Лора, и до известна степен наистина си го знаете какъв съм: че съм човек, който не си дава много-много зор; и че имам приятели, които не съм виждал от години; и че след като преспя с една жена, никога повече не разговарям истински с нея. Но не знаеше колко трудно се постига всичко това.
Искам да ги видя сега всичките: и Алисън Ашуърт, която ме заряза след три мизерни вечери в парка; и Пени, която не ми даваше дори да я докосна по гърдите, а после взе, че директно се изчука с онова копеле Крис Томсън; и Джеки, която ме привличаше единствено, докато ходеше с един от най-добрите ми приятели; и Сара, с която направихме съюз срещу зарезвачите на този свят, а после тя взе, че ме заряза. И Чарли. Особено пък Чарли, защото именно на нея трябва да благоря за всичко: за „страхотната“ ми работа, за сексуалната ми „увереност“, за всичко. Искам да съм нормално, хармонично оформено човешко същество, без всичките тези грапавини и възли на ярост, на вина и на себеотвращение в душата. Какво искам да стане, като се видя с тях ли? Не знам. Просто да си поговорим. Да ги попитам как са и дали са ми простили това, че съм сплескал нещата (в случаите, когато виновник за станалото съм бил аз), и да им кажа, че съм им простил това, че са оплескали нещата (в случаите, когато виновни са били те.) Нямаше ли да е прекрасно? Ако можех да се срещна с всяка от тях, една след друга, както са подредени в класацията, и да се уверя, че вече никой не се сърди на никого за нищо и че спомняме само доброто и хубавото, а лошото и грозното е някакъв далечен и смътен спомен; и че в душите ни вече няма привкус на груба неприязън, а по-скоро на нещо, което напомня повече „Бри“, отколкото „Пармезан“, то щях да се чувствам чист, и спокоен, и готов да започна отново.