Кръстът на Мориган

Разтърсена от пронизителен писък, изведнъж се събуди в леглото. Но не го бе издала тя, знаеше, че не е. Беше гласът на Лилит, писък на ярост.

Задъхана от ридания, тя се измъкна от леглото и повлече одеялото със себе си. Побягна, разтреперана от ужас и студ, с тракащи зъби. Продължи да тича по коридора, сякаш демоните все още бяха по петите й. Инстинктът я отведе на единственото място, където щеше да се почувства в безопасност.

Изтръгнат от дълбок сън, Хойт се надигна и откри гола, разплакана жена в ръцете си. Едва я виждаше на слабата светлина на зората, но познаваше аромата й, формите й.

— Какво? Какво се е случило?

Понечи да се измъкне, да посегне към меча си до леглото. Но тя се бе вкопчила в него като бръшлян, пълзящ по дъб.

— Не! Не ме оставяй! Моля те, остани до мен.

— Ледена си. — Придърпа завивката, опитвайки се да я стопли и да се опомни. — Навън ли си била? Господи! Някаква магия ли направи?

— Не, не, не! — Притисна се към него. — Тя дойде. Промъкна се в главата ми, в съня ми. Не беше сън. Беше реалност. Сигурна съм.

— Стига! Престани! — Хойт сграбчи раменете й. — Глена!

Рязко наведе глава назад и тежко въздъхна.

— Моля те. Толкова ми е студено!

— Тихо, успокой се. — Гласът и докосването му бяха ласкави, докато изтриваше сълзите от лицето й. Загърна я по-плътно с одеялото и я задържа в прегръдката си. Било е сън, кошмар. Нищо повече.

— Не беше. Погледни ме. — Глена наведе глава назад, за да го накара да види очите й. — Не беше просто сън.

„Разбира се“ осъзна той. Очевидно бе, че не е просто сън.

— Тогава разкажи ми.

— Тя беше в главата ми или… изтръгна съзнанието ми по някакъв начин и го пренесе другаде. Както когато ти беше в гората, ранен, и вълците обикаляха около кръга. Също толкова реално. Знаеш, че онова беше реално.

— Да, беше.

— Бягах… — започна тя и му разказа всичко.

— Опитала се е да те примами. Помисли сега. Защо да го прави, освен ако знае, че си силна и можеш да й навредиш?

— Аз умрях.

— Не, жива си и си тук. Трепереща от студ. — Потърка ръцете й, гърба й. Дали някога щеше да успее да я стопли? — Но жива и в безопасност.

— Беше прелестна. Неустоима. Не си падам по жени, ако разбираш за какво говоря, но тя ме привличаше. Във всичко това имаше и сексуална тръпка. Макар и обезумяла от страх, аз я желаех. Мисълта да ме докосва беше примамлива.

— Просто момент на транс — нищо повече. И не си го допуснала. Не си я послушала, не си повярвала.

— Слушах я, Хойт. И част от мен й вярваше. Част от мен искаше онова, което тя предлага. Да живея вечно, да притежавам огромна власт. Дълбоко в себе си си мислех: „О, да, защо да не получа всичко това?“ Да се откажа от него беше най-трудното решение в живота ми.

— Все пак си го взела.

— Този път.

— Всеки път.

— Бяха твоите скали. Усещах присъствието ти. Усещах те, но не можех да те достигна. Бях сама, както никога. После полетях надолу и бях още по-сама.

— Не си сама. — Хойт долепи устни до челото й. — Не си сама, нали?

— Не съм страхлива, но се боя. А мракът… — Потръпна и огледа стаята. — Боя се от мрака.