Сянката на греха
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на греха». Краткое содержание книги:
Едуард Английски упълномощава със заповед своя довереник сър Хю Корбет да отиде в Мелфорд, за да открие истината. Хю Корбет и верните му помощници Ранулф и Чансън се изправят пред тежката задача да разбулят тайните на този град, над който е надвиснала сянката на незнайния убиец. Сър Хю си дава сметка, че противникът му трябва да е безумец, но не е изключено убийците да са двама…
— Виж — Корбет започна да върти пръстена на кралския печат, който носеше на ръката си, — поднасям ти извиненията си. Съжалявам, ако съм те ядосал.
Смехът в кръчмата стана още по-силен. Риптън очевидно се поддаде на възхищението на публиката. Пристъпи, замахна с ножа. На секундата обаче Корбет го срита с ботуша си и улучи нещастния глупак в слабините. Риптън изкрещя от болка и падна на колене, ножът падна в една цепнатина на покрития с тръстика под. Опита се да запълзи напред, но Корбет леко постави крака си върху ръката му.
— Аз съм кралски писар — високо заяви той. — Не искам никой да пострада. Но стига да пожелая, Риптън може да бъде обесен за предателство. Ще ви кажа защо съм тук. Преди пет години сър Роджър Чапълс е бил екзекутиран за убийството на поне пет жени — огледа мъжете в кръчмата. — Сега вече внимавате в думите ми, нали? Ако сър Роджър е бил виновен, значи е заслужил смъртта си. Но в това се крие загадката. Не само че убийствата са започнали отново, но и двама от съдебните заседатели, отговорни за произнесената присъда над сър Роджър, са убити по жесток начин. Ще открия истината тук, в Мелфорд. Или в кралския затвор в Нюгейт — додаде той след пауза.
Чансън гледаше сцената с отворена уста. Ухилен до уши, Ранулф усърдно събираше печалбата си на зарове.
— Сега, мастър Риптън — Корбет натисна по-силно и мъжът потръпна, — ще приемеш ли извиненията ми?
— Да — изпъшка Риптън.
— Ще приемеш ли и чаша ейл?
— Да…
Корбет помогна на кралския наместник, който бе добил съвсем жалък вид, да се изправи на крака. Нещастникът не знаеше за коя болка да се погрижи най-напред — тази в слабините или тази в ръката. Корбет вдигна стола и покани мъжа да седне. Без да са напълно наясно какво точно се е случило, Блайдскот и Бъргес гледаха като замаяни. Корбет поръча още чаши с ейл. Пъхна една в ръцете на кралския наместник.
— Чашата е студена — подкани го Корбет. — Подръж я на слабините си, ще облекчи болката — сетне се наклони към него. — Ти си глупак! — просъска му. — Заслужаваш бесило за стореното!
Риптън му отговори с хлипане.
— Вече не си гневен, нали — додаде Корбет. — Изплашен си.
Видя, че Ранулф и Чансън се приближават към тях, вземат си столове и сядат зад кралския наместник.
— Какво намекваш? — едва продума Риптън.
— Идвал си два пъти до „Златното руно“ онази вечер, нали? Пил си през целия ден. Научил си от кръчмаря Матю с кого се забавлява вдовицата Уолмър, затова си се затътрил нататък, по Гъли Лейн, към къщата й. Така ли е?
— Не съм — прошепна кралският наместник и отпи с мъка от ейла си. — Кълна се в Бога, не съм го направил!
— Не си направил какво? — попита Блайдскот.
— Отишъл си до къщата, нали? — не му обърна внимание Корбет. — Вратата отворена ли беше?
— Да, отворена беше — кралският наместник сякаш разказваше добре научен урок. — Вдовицата Уолмър лежеше на пода — той притисна ръка към корема си. — Разбрах какво се е случило, дрехите й бяха вдигнати нагоре, по врата й имаше ужасни белези. Тялото й беше сгърчено. Изплаших се. Помислих, че убиецът може да е още там. Изплаших се до смърт. Ами ако ме обвинят?
— И си се върнал в „Златното руно“ — каза Корбет. — Където си пил още, а в мислите си отново и отново си премислял видяното. Щом си посъбрал смелост, си помолил Бъргес да те придружи. Затова сте слезли двамата до къщата й.
— Така стана — измънка кралският наместник.
— Защо не ни каза това? — учуди се Блайдскот.
— Как да го сторя? — примигна наместникът. — Но не съм я убил аз.
— А ножа на сър Роджър? — попита Бъргес.
— Казах ви. Стоях на прага. Нищо не съм пипал. Само един поглед ми беше достатъчен. Излязох и повърнах в храстите. После се върнах тук.
— Видя ли сър Роджър?
Кралският наместник поклати глава. Корбет отмести настрана чашата си, взе плаща си, колана с меча си и дисагите.
— Както ти казах — усмихна се той на Блайдскот, — тук съм, за да открия истината. Но сега съм уморен.
Пожела на всички лека нощ, прекоси помещението и се качи по стълбите.
— Странен човек е господарят ви — заяви Бъргес.
— Вечно намусеният ни господар е дори много странен — усмихна се широко Ранулф и се изправи. Усмивката му се стопи внезапно, той се надвеси над масата и повиши глас, така че да го чуе цялата кръчма: — Чудак си е сър Хю. Рови и рови за истината. Никога не се предава. А — вдигна вежди той — тази вечер беше в добро настроение.
— Защо? — изви врат кралският наместник. — Щеше ли да ме убие иначе?
— Не — Ранулф сграбчи наместника за рамото. — Сър Хю нямаше да те убие, но аз щях да го сторя! — приближи лицето си до неговото. — И ако се повтори, ще го направя! Кажи го на всички в Мелфорд!