Пазителят на монетния двор
- Автор: Керр Филипп
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пазителят на монетния двор». Краткое содержание книги:
— Ето ме, господин Туисълтън — любезно каза моят господар и стисна ръката на клетника. — Кажете ми, моля ви, защо искахте да ми извадите очите?
— Моите очи са слаби, но вашите, докторе, са най-горещите, които съм усещал. Сякаш Господ гледа в душата ми. Съжалявам, че мислех така, сър. Сега обаче забелязвам, че не са тъй непрощаващи, както смятах.
— Прошка ли искате? Ако е така, давам ви я от сърце.
— Не може да ми бъде простено, сър. Извърших нещо ужасно. Но съм справедливо наказан, защото както виждате, си изгубих ума. Дори краката ми не се подчиняват на ума, защото едва се крепя на тях.
— Какво ужасно нещо сте извършили? — попитах аз.
Господин Туисълтън поклати глава.
— Не мога да си спомня, сър, защото си внуших да го забравя. Но беше ужасно. Не преставам да чувам писъците.
— Господин Туисълтън — рече Нютон, — вие ли убихте господин Мърсър?
— Дани Мърсър е мъртъв? Не, сър. Не съм аз.
— Или може би господин Кенеди? Вие ли го заключихте в Лъвската кула?
— Не съм аз, сър. Аз съм добър протестант. Не желая никому злото. Дори на римокатолиците. Нито дори на френския крал Луи, който би ме убил, ако можеше.
— Защо ще ви убива?
— За да ме направи добър католик, разбира се.
— Знаете ли някаква тайна?
— Да, сър. Но съм се заклел да не я казвам на никого. Ала на вас ще я кажа, сър. Ако мога да си спомня какво не трябваше да разкривам. — Горкият нещастник се усмихна. — Мисля, че може би е нещо свързано с оръжия, защото бях оръжейник.
— Има ли нещо общо с алхимията?
— Алхимия? — Господин Туисълтън изглеждаше озадачен. — Не, сър. Единственият метал, който съм изваждал от огъня, бяха сачмите за мускета. Правех си ги сам. И съм виждал малко чисто злато през живота си.
Нютон разгърна копието на кодираното послание, което бяхме видели на стената на стълбището Сали Порт до трупа на Даниъл Мърсър.
— Това означава ли нещо за вас? — попита той.
— О, да — отвърна клетият душевноболен. — Много. Благодаря. Мисля, че имам съобщение за вас.
Господин Туисълтън прерови джобовете на бричовете си, извади многократно сгъвано и оръфано писмо и го даде на Нютон. Господарят ми го погледна и сетне ми го показа. Листът съдържаше подобна бъркотия от букви като предишните послания. Може би дори беше същото писмо, което Господин Туисълтън четеше, когато го видях в „Каменната кухня“.
— Но какво е значението? — попита Нютон.
— Значението? — повтори господин Туисълтън. — Кръв, разбира се. Кръвта е в основата на всичко. Разберете ли това, ще разберете какво се е случило. Това е тайната. Трябва да го знаете, сър.
— Ще се пролива още кръв?
— Още? Но те едва започнаха, сър. — Господин Туисълтън се засмя. — Ще има много убийства. Много кръв. Зависи от това дали ще има мир или война. Не мога да ви кажа повече, сър, защото не знам. Никой не знае кога и какво ще стане. Може би скоро. Може би не. Може би никога. Кой може да каже? Но вие ще помогнете, сър. Ще ни помогнете да започнем. Вероятно все още не го знаете, но ще го разберете.
— Господин Туисълтън, знаете ли какво е значението на израза „pace belloque“?
— Не, сър. Друга тайна?
Поклатих уморено глава и дръпнах ръката си от вкопчените пръсти на лудия.
— Истинско безумие.
— Да, безумие — съгласи се господин Туисълтън. — Ще подлудим всички в Лондон. И после кой ще ни лекува?
Той видя, че се готвим да се сбогуваме и се развълнува. Държането му стана още по-яростно и невъздържано и след по-малко от минута започна да бръщолеви несвързано и на устата му изби пяна. Това, изглежда, беше заразително, защото изведнъж другите луди наоколо започнаха да крещят неистово и да вилнеят. Скоро настъпи такова безредие, което би възмутило дори Ада и Сатаната би се оплакал от проклетия шум. Няколко надзиратели се нахвърлиха с камшици върху невменяемите. Гледката беше сърцераздирателна и господарят ми и аз забързахме към изхода на „Света Мария Витлеемска“, изгаряйки от нетърпение да се измъкнем от задушния въздух, изпълнен с мирис на разложение.
Нютон поклати глава и облекчено въздъхна, докато минахме под меланхоличните погледи на статуите на портата.
— Най-много от всичко се страхувам да не си загубя ума — каза той. — През първата си година в Кембридж изпаднах във временно душевно разстройство. Имах главоболие и не спах няколко седмици. Мисленето ми беше объркано и замъглено.
Симптомите ми ставаха все по-познати, защото състоянието ми, изглежда, се влошаваше, но не споменах за това на моя господар, а само попитах дали наистина е възможно човек да изгуби ума си, като види призрак, както сержант Роан ми беше казал.