Дамата от езерото

Задната кола ме настигаше. Нисък вой на сирена изръмжа в мрака. Звуците й се стелеха по ръба на запуснатото игрище за голф на изток и над тухларната на запад. Дадох още газ, но нямаше смисъл. Колата бързо ме наближи и внезапно целият път бе осветен от ярък червен прожектор.

Изравни се с мен и започна да ме засича. Почти изправих крайслера на предните гуми, престроих се зад полицейската кола, направих пълен завой на косъм от канавката и потеглих в обратна посока. Зад себе си чух рязко превключване на скорости, вой на разярен мотор и червеният прожектор заля километри от тухларната — или поне така ми се стори.

Безнадеждна работа. Вече бяха зад мен и отново бързо ме настигаха. Не че имах намерение да се измъкна. Просто исках да се върна там, където имаше къщи и хора, които да наизлизат и — може би — да запомнят.

Не успях. Полицаите отново се изравниха с мен и груб глас изрева:

— Спри или ще те надупчим!

Долепих се до бордюра и натиснах спирачките. Прибрах пистолета в жабката и я затворих с рязко движение. Полицейската кола закова точно пред левия ми калник. Излезе някакъв дебелак, който затръшна вратата и се развика:

— Ти какво, не можеш ли да различиш полицейската сирена? Я излизай!

Излязох и застанах до колата, облян от лунната светлина. Дебелият държеше пистолет.

— Дай си шофьорската книжка! — излая с глас като наточена лопата.

Извадих я и му я подадох. Вторият полицай се измъкна иззад кормилото, заобиколи, приближи се до мен и я пое. Освети я с фенерче и зачете:

— Казва се Марлоу. Я, че той бил частно ченге! Можеш ли да си представиш, Куни!

— Тъй ли било? — попита Куни. — Значи това няма да ми трябва. — Той прибра пистолета в кобура и закопча коженото капаче. — Ще се оправя и с голи ръчички. И то, без да ми мигне окото.

— Караше с деветдесет километра. Сигурно е пиян.

— Я го помириши копелето!

Вторият се наведе към мен, ухилен услужливо.

— Може ли да подуша на какво миришеш, ченгенце?

Дъхнах насреща му.

— Във всеки случай не залита — здравомислещо забеляза той. — Не мога да го отрека.

— Нощта е доста хладна за сезона. Я почерпи момчето, Добс!

— Какво мило хрумване. — Добс се върна при колата и извади една половинка. Вдигна я към светлината. Беше пълна почти до средата.

— Няма да падне голямо къркане. — Протегна ми шишето. — Пий за наше здраве, приятелче.

— Ами ако не ми се пие?

— Не говори така — изстена Добс. — Ще ни оставиш с впечатлението, че плачеш за отпечатъци от ритници по корема.

Взех бутилката, отвъртях капачката и помирисах, В носа ме удари на уиски. Само уиски.

— Не можете всеки път да минавате с един и същ номер — забелязах.

— Часът е осем и двайсет и седем. Запиши, Добс — обади се Куни.

Добс отиде при колата и се наведе да запише в бележника си. Вдигнах шишето и попитах Куни: