Нокът на сребърния ястреб
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: conclave of shadows #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нокът на сребърния ястреб». Краткое содержание книги:
Но Киели вече е чакал четири дни и нощи и сега е измръзнал, самотен, отчаян и много, много уморен…
Събужда се от ужасното усещане за впили се в него остри птичи нокти и вижда вкопчилия се в ръката му сребърен ястреб. Момчето не е сигурно дали изобщо се е случило, или е кошмарно съновидение.
При връщането си у дома Киели вижда, че селото му гори, съплеменниците му са избити. Макар това да означава сигурна смърт, Киели се хвърля в битката… Оцелява само той.
В ума му отеква далечен глас: „Вдигни се и бъди Нокът за своето племе…“
— Това ли е твоят дом?
— Тук отраснах, да — отвърна Магнус.
Нокът се огледа и се ококори, понеже видя същество със синя кожа и сребърни рога, понесло голям кош с пране иззад ъгъла на една от постройките.
— Какво е това? — попита той.
— Това е Регар, к’алозианец. Тук ще видиш много хора, които изобщо не приличат на теб или на мен, Нокът. Просто запомни, че все пак са хора. Ти ще си толкова не на място в неговата родина, колкото смяташ, че той изглежда нелепо тук.
— Преди да те срещна, Магнус, щях да си помисля, че е същество от приказките край огъня, а когато го видях по време на болестта ми, го взех за част от кошмарен сън. Започвам да мисля, че вече нищо не може да ме изненада.
— О, само почакай, млади ми приятелю. Тук те чакат изненади в изобилие. Но засега просто се наслади на топлия следобед и на малката разходка. Трябва да си възвърнеш силите.
Докато крачеха бавно из просторния двор, Нокът от време на време Зърваше забързани по работа хора. Повечето изглеждаха съвсем нормално, но един-двама — определено не. Вървенето го караше да се задъхва, така че той си спести въпросите за по-късно, но по някое време успя да си поеме достатъчно дъх, за да попита:
— Магнус, а кой искаше да те убие?
— Това е много дълга история, млади ми приятелю — от върна магьосникът.
Нокът се усмихна едва-едва: много щеше да го заболи ако се засмееше.
— Изглежда, дълго няма да ходя никъде.
Нечий глас зад тях каза:
— Чувство за хумор. Това е добре.
Нокът се обърна и видя дребничък, крехък на вид мъж. Беше плешив и носеше дреха, прихваната на лявото му рало — дясното оставаше голо. Краката му бяха обути в сандали с кръстосващи се връзки, в лявата си ръка държеше тояга. През рамото му висеше торба. Лицето му изглеждаше старческо, но в същото време в него имаше нещо детинско. Две тъмни очи го изгледаха, странни и леко дръпнати.
— Нокът, това е Накор — каза Магнус. И с едва доловима промяна в тона, която Нокът не разбра съвсем, добави: — Той е един от моите… учители.
Накор кимна и рече:
— Понякога. В други моменти се чувствах по-скоро като тъмничар. Като млад Магнус беше голям пакостник.
Нокът погледна Магнус, а той се намръщи, но не оспори твърдението. Като че ли се канеше да каже нещо, но Накор го изпревари:
— Колкото до твоя въпрос, млади човече, историята си я бива и наистина ще трябва да я чуеш, но не точно сега.
Нокът забеляза безмълвната размяна на погледи между двамата и разбра, че Накор по някакъв начин казва на Магнус да не говори повече по темата за нападението. После Накор каза на глас:
— Магнус, мисля, че баща ти иска да говори с теб. Магнус повдигна вежда и отвърна:
— Разбира се. — Обърна се към Нокът. — Оставям те под нежните грижи на Накор и те съветвам да не се преуморяваш. Все пак си още неукрепнал и трябва да си почиваш и да се храниш.
— Ще го заведа до стаята му — увери го Накор.
Нокът пожела на Магнус лек ден и тръгна да се прибира. Краката му трепереха. Когато стигнаха, Накор му помогна да си легне.
Имаше нещо необичайно в този крехък на вид дребен човек, нещо, което заинтригува Нокът. Сигурен беше, че у Накор всъщност се таи много сила. Но бившият учител на Магнус си мълчеше.
— Накор? — Да?
— Кога ще разбера?
Накор го погледна и видя как младежът се мъчи да задържи очите си отворени. Когато умората най-сетне го надви и те се затвориха, Накор отвърна:
— Скоро, Нокът, скоро.
Измина още една, седмица и силата на Нокът се върна. Когато най-сетне свалиха превръзките му, той откри по тялото си многобройни белези, с които всеки старши член на родния му клан щеше да се гордее. Нямаше още и двайсет години, а приличаше на ветеран от много битки, на мъж два пъти по-възрастен от годините му. За миг изпита дълбока тъга, защото си спомни, че на света вече няма нито един от съплеменниците му, на който да може да покаже тези белези на воин. А после ръката му вяло се вдигна към лицето и той осъзна, че дори да беше оцелял някой, той нямаше татуировки по лицето, за да докаже, че е оросин.
Миранда — тъкмо сваляше последната превръзка — забеляза жеста му и попита:
— Мислиш си за нещо, нали?
— За моя народ — отвърна тихо Нокът.
— Мнозина от нас са преживели трудности, Нокът. Историите, които може би ще чуеш само на този остров, ще те научат, че не си сам. — Седна на ръба на леглото и взе ръката му в своите. — Някои тук са бежанци, избягали от убийства и кръвопролития също като тебе, а други са оцелели като теб и също са изгубили всичко, което са имали.
— Що за място е това, Миранда? Магнус отбягва въпросите ми, а Накор винаги обръща разговора към нещо…