История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001
- Автор: Константинов Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001». Краткое содержание книги:
Народната партия, ръководена от Константин Стоилов, има определена проруска ориентация и е изразител на по-състоятелната част от населението. В края на века обаче партийно-политическото разслояване е вече много изразено и дава твърде богат спектър от идеи, външни и вътрешни политически тенденции. Либералната партия се е разслоила на няколко партии: Народолибералната, с ръководител Димитър Петков, Младолибералната, водена от Димитър Тончев, и Либералната, с амбициозния и обещаващ лидер д-р Васил Радославов. И трите партии провеждат твърда национална политика и разчитат на просперитета на страната и решаването на националните проблеми предимно на Австро-Унгария и Англия, а по-късно и на Германия. Прогресивнолибералната партия на Драган Цанков и д-р Стоян Данев е отявлено русофилска и не показва никаква динамика и гъвкавост във външната политика. На политическия хоризонт на България Петко Каравелов, верен на усета си за толерантност и умереност, е създал новата Демократическа партия, която има да играе важна роля в бъдещото развитие на страната. Тя оформя всъщност центъра на политическия живот и това й осигурява важна перспектива както като управляваща, така и като опозиционна партия. Отцепила се от нея, под ръководството на Найчо Цанов, в началото на века се оформя Радикалдемократическата партия, с електорат предимно от ограничени сектори на интелигенцията, и с не твърде стабилна политическа линия. В последните години на века се създава и съсловния Български земеделски народен съюз, с ръководители Д. Драгиев, Янко Забунов, Цанко Бакалов, който се наема да отстоява интересите на определена част от българското селячество.
Съвсем млада е и инспирираната от руския възпитаник Дим. Благоев Българска работническа социалдемократическа партия. През 1903 г. тя се разделя на „тесни социалисти“ (Д. Благоев) и „широки социалисти“ (Я. Сакъзов), основавайки се всяка една на свое тълкувание на Марксическата теория.
Като изключим тесните социалисти, които остават още от самото начало в опозиция на държавната власт и царската институция, и в известен смисъл преходни критики към двореца (основателни, или с пропагандна цел) на широките социалисти, земеделците и понякога радикалдемок-ратите, цялата партийнополитическа маса в българския обществен живот, отразяващи възгледите на мнозинството на народа, стои до войните (а и след тях) твърдо зад традиционната монархическа форма на управление в страната.
Правителството на Константин Стоилов създава възможност за уталожване на страстите, амнистира немалкия брой политически затворници и създава условия за незабавно завръщане на значителен брой политически емигранти. Дори българите-офицери (предимно тези, участвали в детронирането на княз Александър I), забегнали в Русия и служили в нейната армия, биват приемани обратно в българската армия с приравняване на званията, получени в руската армия.
С една дума, гражданското съгласие (без да се смята зверското убийство на Стамболов), е било постигнато в сравнително кратък срок — поне в приемливи за тогавашните балкански норми размери.
Не се променя и не намалява започнатата от Стамболов чрез Българската екзархия в Цариград и турското правителство борба за придобиване берати за българските владици. Правителството, декларирайки неучастие в народоосвободителната борба на българите в Македония, продължава (дори още по-енергично) да подкрепя новосъздадените македонски освободителни организации дори на територията на Княжеството.
След Берлинския договор и Съединението, Българската екзархия, оглавена вече от големия организатор, родолюбец и просветител екзарх Йосиф I (Лазар Йовчев) насочва дейността си преди всичко в Македония и Одринско. Още в началото на 80-те години тя се заема с две основни задачи: възстановяване на българските църкви и просветно дело в Македония и Одринско. Бавно и търпеливо, въпреки неприязненото отношение на Високата Порта и попълзновенията на Вселенската патриаршия, а така също активно финансиране от Белград и Атина на сръбската и гръцката пропаганда в някои райони на Македония и Одринско, Българската екзархия до започването на Балканските войни през 1912 г. успява да възстанови и изгради 1600 български църкви и 73 български манастира. Със същата упоритост в поробената българска земя Екзархията, с активната помощ на българските църковни общини, успява да изгради в Македония й Одринско до 1912 г. около 1400 нови български училища.