История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001
- Автор: Константинов Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001». Краткое содержание книги:
През този период Стамболов и Фердинанд I потърсват дипломатическа опора преди всичко в Англия и Австро-Унгария, без да поемат ангажименти, неотговарящи на националните ни интереси. Това може да се види днес от явните и тайни дипломатически документи, публикувани от двете страни. Така че версията на някои „историографи“, намекващи за „привързването“ на България от Фердинанд и Стамболов за „колесницата на Виена“ имат категорично и документално опровержение.
Периодът на управлението на Стамболов, който почти съвпада с времето, през което Фердинанд I остава непризнат като държавен глава на България, продължава почти седем години и е истинско изпитание за младата ни държава. Успешното преминаване на този период, свързан с най-мощния начален тласък в прогреса на страната, е заслуга както на Стамболов и неговото политическо обкръжение, така и на самообладанието, търпението и политическия нюх на Фердинанд I.
Разбира се, негативните дивиденти на това управление падат почти изцяло върху Стамболов и правителството. Гюргевският апостол обаче не се безпокои от това. Той се справя с еднаква безцеремонност с вътрешните врагове, варира великолепно във външната политика (с изключение на тази към Русия) и дори не се церемони с върховната духовна власт и конституцията. Така той прогонва по епархиите им членовете на Светия Синод само заради това, че те (под влияние на Русия и руската православна църква) се колебаят дали да признаят княза, избран от представителите на българския народ, мимо волята на императора всерусийс-ки, и отказват да споменават в църковната служба името на Фердинанд I. Още по-оперативен е при промяната на чл. 38 от Конституцията, който изисква престолонаследникът да бъде кръстен в православна вяра. Оженването на княза (така желано от Стамболов) за принцеса Мария-Луиза Пармс-ка (също католичка) и категоричното становище на папата децата им да бъдат кръстени също в католическа вяра (Фердинанд дава дори тържествена клетва пред Светия отец), кара Стамболов по собствена инициатива да свика на 2 май 1893 г. Четвърто Велико народно събрание, което променя чл. 38 в смисъл, че „първият престолонаследник може да бъде кръстен в католическа вяра“. Стамболов ни най-малко не се интересува от верската принадлежност на престолонаследника, нито от негодуванието на синодалните старци от Българската православна църква, най-малко от гнева на Русия (той вече е убеден, че е показал на дело какво може, и какво не може Русия). За него — съзидателя на съвременна българска държавност — основното е създаването в новоосвободената страна на стабилна и здрава върховна власт, включително и в лицето на легитимен български монарх.
Този авторитет, така скъп за големия български държавник, Стамболов укрепва и в цялата си външно-политическа дейност. И пред султана, и пред европейските правителства той остава (въпреки някои вече проявяващи се особености в характера на княз Фердинанд I) представител и убеден привърженик на тази върховна власт и символ на националните идеали и интереси.
При посещението си при султана през 1892 г. той застъпва главно започнатата от него инициатива за стабилизиране на българските позиции в Македония по духовно-прюсветен път (през същата година Гърция и Сърбия обсъждат тайно помежду си започване на широка кампания за обезличаване на българското население в Македония, което по всички демографски проучвания на европейски учени е преобладаващо). На срещата Стамболов намира време да настои пред султана за посещение на българския княз в Цариград. През 1891–1892 г. (макар и като частно лице и родственик) приемането на княз Фердинанд от Франц Йосиф и кралица Виктория е подготвяно и с настойчивата енергия на Стамболов.
В обстоятелството, че е прав в отстояването на такава позиция, Стамболов се уверява твърде скоро, когато по таен път, на два пъти, Русия му обещава признаване на властта му, при условие, че изгони „узурпатора“. Сега за него е повече от ясно, че за руската имперска политика и Азиатския департамент в Петербург, легитимната монархическа власт в България е много по-трудно атакуема, отколкото преходните държавници, дори от типа и влиянието на Стамболов. Българският министър-председател разбира добре защо именно сред бившите детронатори на княз Александър се формира полека-лека кръг от почитатели на „добрия“ Александър Батенберг. Като характер и политическа стабилност Фердинанд е за руснаците много „по-неблагоприятен“ от предшественика му. Това именно вдъхновява Стамболов в цялата му непоклатима лоялност към Фердинанд I. Най-големият държавник на България след освобождението (който нямаше да бъде надминат от последвалите го политици, заемащи този пост) беше наистина безупречен в това отношение. Той не служеше на Фердинанд I, той служеше с цялата си хъшовска страст и вдъхновение на интересите и идеалите на България.