Отмъщението на Калиостро
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Г. Жечкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отмъщението на Калиостро». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение при сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1921 година в Перпинян.
„ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ“
„Не сполучи с удара си, Жозефин Балзамо. Не само че детето — ако то е Фелисиен, — не е станало крадец и престъпник, но и ние двамата с него сме в отлично разбирателство. Не сполучи, Жозефин!“
Както предвиждаше, аферата в „Клематитите“ и „Оранжерията“ бе приключила. Нещастният Тома Льобук не излезе щастлив. Откриването на истинския виновник трябваше да му отвори вратите на затвора. Следствието обаче откри тежки обвинения против него, които биха го тикнали в каторгата, ако една лоша инфлуенца не го избави от тези безпокойства.
След петнадесет месеца д’Аверни се завърна във Франция и се установи в чудесното си имение на Лазурния бряг, заобиколено от огромна цветна градина.
Един ден в Монте Карло той забеляза дама, извънредно елегантна, заобиколена от група почитатели. Успявайки да застане зад нея, той пошушна:
— Фаустин!…
Дамата изненадано се обърна.
— А, вие ли сте? — каза засмяна.
— Да, аз съм… аз, който ви търсих навсякъде и с такова постоянство.
Излязоха и се разходиха сред чудесния пейзаж. Раул й разказа за последните събития и я разпита за онази вечер, когато я бе видял да държи в прегръдките си Фелисиен.
— Не, не в прегръдките, а на рамото ми. Той плачеше.
— Плачеше?
— Да. Въпреки всичко ревнуваше Ролан от Жером Елмас и тоя брак му беше отвратителен. Имаше мъчителни припадъци и тая вечер аз го утешавах.
После Раул й разказа за сватбената нощ, подробностите за която тя не знаеше. И обръщайки се към нея, й каза:
— Вие бяхте, нали?
— Какво аз?
— Да, вие не се съмнявахте, че Жером е виновникът, че Ролан ще го изпъди, и знаехте, че от страх да не бъде предаден, той ще се прибере в дома си, преди да избяга?
— И тогава?
— Тогава вие сте го причакали, скрита зад вратата, и когато той е отварял, сте стреляли… Така е, нали? Защото наистина Жером не беше от тия, дето се самоубиват…
Без да отговори, тя посочи с ръка неясната линия на хоризонта…
— Там е моята родина… Корсика… Понякога се вижда. Там засегнатите не могат да бъдат щастливи, докато не си отмъстят.
— И щастлива ли сте, Фаустин?
— Много щастлива. Щастлива с миналото и със сегашната развръзка. Един богат италиански господин ми предложи сърцето си и мраморен палат в Генуа.
— Омъжена значи?
— Да.
— Обичате ли го?
— Той е на седемдесет и пет години. А вие, Раул, също ли сте щастлив?
— Бих бил, ако нещо не липсваше на щастието ми.
— Какво?
Очите им се срещнаха и тя се изчерви. Той прошепна:
— Нищо не съм забравил… от това, което не стана.
— Това, което не стана — каза тя, — може би не си е струвало да стане.
Той я изгледа от глава до пети.
— Нищо не съм забравил — повтори той. След момент тя отговори енергично:
— Докажете ми го!
— Можете ли да ми посветите един ден? Утре по това време ще ви върна тук.
Тя го последва до автомобила. Заминаха и след час той я заведе на възвишенията над Ница, близо до село д’Астремон.
Една порта се отвори и тя прочете върху два стълба: „Вила «Фаустин»“. Бе трогната и въпреки това проговори:
— Това е доказателство за един спомен, но не за съжаление.
— Доказателство за една надежда — каза той. — Надежда, че някой ден ще ви видя в тая вила.
Тя поклати глава.
— Човек като вас трябва да може да ми предложи нещо повече от това име, написано на две греди.
— Имам повече и много повече. И няма да останете разочарована. Но преди това една дума, Фаустин. Защо бяхте тъй зле настроена към мен в самото начало? То не бе само предпазливост, но и зла мисъл, и яд. Отговорете ми искрено!
Тя се изчерви и прошепна:
— Наистина, Раул, мразех ви.
— Защо?
— Защото не можех достатъчно да ви мразя!
Той я хвана за ръка.
Тръгнаха пешком по пътищата, които се качваха от тераса на тераса, с неповторими изгледи към снежните Алпи.
Стигнаха най-горе, на последната тераса, заобиколена от двойната колонада на една пергола.
В центъра, лъчезарна и сияеща, като богиня стоеше статуята „Фрина“.
— О!… — промълви Фаустин смутена. — Аз… Аз!…
Фаустин остана дванадесет седмици във вилата, която носеше името й.