Отмъщението на Калиостро
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Г. Жечкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отмъщението на Калиостро». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение при сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1921 година в Перпинян.
„ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ“
— Не се безпокой, мила Ролан! От тая сутрин не си на себе си от това, което научи. Всичко това обаче беше уговорено между нас и аз ти съобщих желанието на майка ми… Спомни си… Майка ми не беше богата и не ми остави нищо освен годежния си пръстен, който никога не се реши да продаде. Тя винаги ми казваше: „Когато се ожениш, направи с жена си това, което баща ти направи с мен. След завръщане от черква й дай тоя пръстен. Но не по-рано. Сложи го на пръста й над сватбената халка…“ Ти го знаеш, бяхме съгласни… Обаче… Обаче… когато ти предложих пръстена, ти припадна.
Тя промълви:
— Просто съвпадение… вълнението… умората…
— Но ти приемаш ли го от сърце?
Тя си подаде ръката. Един от пръстите й носеше сватбената халка и красив диамант, обкован в злато.
— Халката и пръстенът — каза той, усмихвайки се. — Халката, която аз избрах и която ти дадох…
— Не — отвърна тя.
— Как не? Не си ли сложи ръката в моята?
— Не. Ти ми каза просто: „Мога ли да се надявам, че някой ден ще се съгласиш да се ожениш за мен?“
— И ти ми отговори: „Да“.
— Отговорих „да“, но не сложих ръката си в твоята. Бяха застанали прави един срещу друг. Жером прошепна:
— Какво значи това?… Понякога си съвсем като чужда… А тая вечер… Тая вечер си още по-далече от мене. Възможно ли е това?…
Обзе го раздразнение.
— Я гледай!… Гледай… Трябва повечко светлина. Ръката ти, Ролан, която носи сватбената халка. Сложи я в моята… Имам право да я взема… Имам право да я целуна.
— Не!
— Как! Но това е непонятно!
— Някога целувал ли си я? Позволила ли съм ти да я докоснеш? Да се докоснеш до устните, до бузите, до челото ми или до косите ми?
— Наистина не… наистина не — каза той. — Но ти ми обясни причината. Това беше заради Елизабет… Но сега…
— Нещо изменило ли се е?
— Но най-после, Ролан, ти си ми жена.
— Тогава?…
Той изглеждаше изумен и с изменен глас попита:
— Значи ти би искала?… Ти така разбираш…
Тя произнесе бавно:
— Мислиш ли, че мога да се съглася… в тая къща, където тя е живяла. Където ти си я обичал?…
Той се ядоса:
— Да се махнем! Да отидем където пожелаеш. Още веднъж обаче ти повтарям: ти си ми жена и ще бъдеш моя жена.
— Не.
— Как не?
— Не в смисъла, в който ти искаш.
Той внезапно обгърна шията й с двете си ръце и потърси устните й. Тя с неочаквана енергия го отблъсна, викайки:
— Не, не… Нито една милувка… Нищо…
Жером се опита да я застави, но откри в нея такива сили за съпротива, че веднага отстъпи смутен — почувства, че тя е неукротима, и треперейки, й каза:
— Има друго нещо, нали? Ако беше само това, не би била такава. Има друго нещо.
— Има много други неща, но най-вече едно, което ще ти позволи да разбереш положението.
— Кое?
— Аз обичам друг човек. Ако не ми е любовник, най-малкото поне ме уважава.
Тя подчерта признанието, без да сведе очи и с арогантен тон, равен на предизвикателство, придружаващо обидата. Той се засмя с изопнати мускули на лицето.
— Защо лъжеш? Как да допусна, че ти, Ролан?…
— Повтарям ти, Жером, обичам един човек и го обичам повече от всичко.
— Мълчи! Мълчи! — извика той извън себе си, с вдигнати над нея юмруци. — Мълчи… Зная, че това е лъжа, че ми го казваш, за да ме засегнеш, но не мога да разбера причините… И все пак би ме накарала да си изгубя ума. Ти, Ролан!
Младият съпруг удряше с крак, ръкомахаше като луд, после се върна към нея.
— Познавам те, Ролан. Ако беше вярно, ти не би носила тоя пръстен на ръката си.
Тя извади пръстена и го хвърли надалече. Жером я побутна.
— Какво правиш?… Ами че това е чудовищно! А сватбената си халка, и нея ли ще хвърлиш?
— Халката, която друг ми сложи на пръста. Тя не е твоята.
— Лъжеш! Лъжеш! Имената ни са написани там: Ролан и Жером.
— Не са — отвърна младата жена. — Това е друга халка, с други имена.
— Лъжеш!
— С други имена е: Ролан и Фелисиен.
Той се спусна към нея, сграбчи ръката й и като изтръгна грубо златната халка, загледа я с блуждаещи очи.
— „Ролан“ и „Фелисиен“… — промълви с въздишка. Бореше се с непоносимата истина, в която отказваше да вярва и която го душеше. Каза с тих глас:
— Това е лудост! И защо се омъжи за мен? Все пак ти си ми жена. Нищо не може да промени това… Ти си ми жена… Имам право над теб… Това е сватбената ни нощ. И аз съм вкъщи… с жена си…
Тя отговори с тихо, но упорито ожесточение:
— Не си в къщата си… Не е сватбената ни нощ тая… Ти си чужд човек… неприятел. И когато едни думи бъдат произнесени, ще си отидеш.