Героите умират
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: The Acts of Caine ( Overworld) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502820
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героите умират». Краткое содержание книги:
В родния си свят — Земята от нашето бъдеще — Каин е Хари Майкълсън, суперзвезда, чиито приключения в Отвъдие съпреживяват милиони зрители, свързани с него чрез виртуален интерфейс.
Ала извън помещенията на Студията — корпорацията, която продава приключенията му по света — той е никой; намира се някъде по средата в йерархията на едно жестоко кастово общество и често му се налага да се опитва да забрави, че в един далечен свят избива хора за забавление на богатите лентяи от собствената си планета.
Но сега нещата са стигнали твърде далеч. Отчуждената му съпруга, Палас Рил, е изчезнала загадъчно сред копторите на престолния град Анхана. И за да я спаси, Каин трябва да се изправи срещу най-голямото предизвикателство в живота си: смъртоносна игра на котка и мишка с най-коварните властелини на двата свята.
Отхапвам отново от овнешкото, докато рицарят тръска глава и се опитва да се изправи. Миризмата на кръвта му се прибавя към останалите аромати.
— Ето ти един съвет, приятелче — казвам му дружелюбно аз. — Не налагай глоби, които не можеш да събереш. Разваля ти имиджа. Ще изгубиш уважението на тълпата.
Другарят му се втурва към нас през бърборещата навалица. Усмихвам се и му махвам с ръка, а той прибира меча си в ножницата.
— Извинявай, Каин. Новак е, нали разбираш.
— Няма проблем. Томи беше, нали? Да, от Подземната пивница. Как върви бизнесът?
Той се ухилва, доволен, че си го спомням.
— Да, дявол да го вземе. Добре съм. Знаеш ли, че те търсят?
— Подочух. Колко плащат?
— Двеста. Златни.
Трудно преглъщам втората хапка овнешко.
— Това са много пари.
Хлапето най-после се е изправило на крака и се опитва да си извади меча. Томи го халосва по същото отекло ухо.
— Спри се, глупако. Това тук е Каин, ясно ли е? Той е почетен барон на Кант. Дори да оцелееш в схватка с него, което няма да стане, Негово Величество ще ти клъцне топките.
Хлапето решава, че има по-интересни неща, които може да прави с ръцете си.
— Като стана дума за това — казвам аз, — трябва да говоря с Краля.
Томи ме поглежда с изненадващо мрачен поглед.
— Точно сега е зает.
— Въпрос на живот и смърт, Томи.
Той се заглежда в далечината, докато прехвърля в ума си възможните реакции, преценява какви са шансовете Кралят да се разгневи от прекъсването или да реши, че все още ми е задължен. После изведнъж взема решение.
— Добре. Ела с мен.
— Хей, Лъм? Всичко свърши — казвам аз. Той надига глава иззад скарата и аз му подхвърлям един от сребърните ми нобъли. Не съм крадец. — Овнешкото ти не струва, между другото. Задръж рестото.
Той примигва.
— Ами… благодаря.
Томи ме повежда покрай стадиона. Хлапето върви след нас, притискайки спечена носна кърпичка към носа си. Напускаме пазара и навлизаме в тесните криволичещи улички, откъдето идва името на Лабиринта. Почти не виждам слънцето, но то не ми е необходимо, за да разбера в каква посока се движим — към тройната граница на Кралството, Лицето и Мишата дупка.
Истинският бизнес в Лабиринта се върши в сърцето на територията на всяка банда; границите са твърде нестабилни, твърде зависими от някой инцидент със смъртоносен изход или случаен пожар. Всяка граница обхваща поне две пресечки ничия земя, понякога пет или шест, чиито злочести жители обикновено са принудени да плащат и на двете страни. Тройните граници — които са четири, Кралството на Кант владее центъра на Лабиринта, около стадиона — са най-мизерната част от жалката измет в най-бедната част на Анхана. Твърде често единственото убежище тук са обгорелите останки на някоя къща. Много от жителите спят направо на улицата.
Тук ми харесва. Напомня ми за дома.
Томи спира на няколко крачки от огрения от слънцето изход на уличката, по която вървим вече няколко минути.
— Аз съм дотук. — Той кимва към границата, после посочва ризницата си, боядисаната в черно с посребрени ръбове ризница на рицарите на Кант. — Двамата с хлапето сме в униформи. Днес Негово Величество урежда бизнес там и може да му развалим работата.
Кимвам с разбиране.
— Къде е той?
— Оттук не се вижда. Нали знаеш уличката, която минава между Работещите мъртъвци и мястото, където беше Бардакът на Фейдър?
— Беше? — Жегва ме носталгия — прекарвал съм много щастливи часове при Фейдър. — Какво се е случило с Фейдър?
— Развличаше твърде много Плъхове — отвръща Томи, свивайки рамене. — Преживя пожар.
Животът в големия град.
— Добре — отвръщам аз. — Ще кажа на Негово Величество, че сте се погрижили добре за мен.
— Много си точен, бароне. Благодаря.
Томи сръчква хлапето с лакът и му хвърля поглед, който казва „Какво чакаш, идиот такъв!“
Хлапето смърква навътре кръвта в носа си и промърморва:
— Благодаря, ъъъ, че не ме уби, Каи… ъъъ, бароне.
— За мен беше удоволствие.
Оставям ги там и пристъпвам към огряното от слънцето място.
От сградите, които някога се намираха насред тази граница, са останали само купчини изгорели отломки. Наоколо се простира широка зона със слънце и свеж въздух. На две места край подобния на площад терен се разхождат Плъхове, облечени в униформите си с лайняни цветове — кафяво и жълто. Нищо необичайно — все пак това е тяхната граница. Неколцината шляещи се по улицата хора може би също са Плъхове — под прикритие.