Стигмата

– Ами свещениците? – попита Бернадет.

– Дадена им е била възможност да напуснат, но те са избрали да останат. И те са толкова виновни заради приютяването на еретиците, колкото и самият граф. Сега ще отговарят пред Бог.

Фабрисия се прекръсти.

– Мислех, че са дошли само за да воюват срещу еретиците и войниците на графа.

– Всеки, който дава подслон на ереста, плюе в Божиите очи.

Майка ми е еретичка, помисли си Фабрисия, а баща ми я обича. Както и аз. Това прави ли и нас еретици? Означава ли, че ще изгорим независимо на колко литургии е присъствал, колко пъти се е изповядал?

– Това е ужасна новина – рече Бернадет.

– Това е светият Божи гняв, възмездие за грешниците. Трябва да отпразнуваме завръщането на светия закон в Албигоя.

– Но какво общо има това с мен, почитаема майко?

– Срамът, който ни носиш с така нареченото ти изцеляване и другите истерични глупости, никога не е бил възприеман с добро око. А във времена като тези той би могъл да е пагубен. Трябва да напуснеш това място, днес.

Фабрисия се обърна към сестра Бернадет за подкрепа, но и тя изглеждаше толкова слисана, колкото самата Фабрисия.

– Ама тя сложи ръка върху вас – възпротиви се на игуменката Бернадет.

– Не е трябвало да ѝ позволявате да прави подобно нещо! Въобразявате си, че ме е вдигнала от гроба, така ли? – игуменката насочи обвинителен пръст. – Дори да си го помислите само, е богохулство. Само нашият Бог има силата да лекува. Ще ѝ приписвате заслуги всеки път когато някоя от нас се съвземе от припадък ли? – Страните ѝ поаленяха. Усилието да крещи я беше омаломощило. – Тя незабавно трябва да си тръгне.

– Къде да ида? – попита Фабрисия.

– Това вече не е моя грижа. Прецених, че си неподходяща за този живот. Сега върви. Остави ме на мира.

Фабрисия изчака портиерката да отвори вратата. Вече не беше облечена като послушница, а с обикновената кафява туника на селско момиче. Носеше оскъдните си вещи, вързани във вързоп. Сестра Бернадет изтича през галерията с колоните с няколко от другите монахини и се хвърли пред нея.

– Не мога да повярвам, че ти стори това. Какво ще правиш сега?

Фабрисия се стресна и се обърка, като видя заместничката на

 игуменката да плаче в краката ѝ, затова и тя коленичи до нея.

– Ще се справя. Ще се върна в Сент Ибар при семейството си.

– Моля се Той да те пази.

Тя наблъска вързоп с хляб и сирене в ръцете ѝ. Вече и сестра Мари, портиерката, плачеше. Монахините наблюдаваха от другата страна на галерията със скръбни лица.

Фабрисия се изправи и излезе през вратата. Къде да ида сега, запита се тя. Изглежда, навсякъде, където отида, става несигурно.