Бягащият ловец
- Автор: Дозуа Гарднер, Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-046-0
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Бягащият ловец». Краткое содержание книги:
Щеше да се учи. Ако наистина беше създаден така, както твърдеше съществото, то Рамон бе част от самия извънземен — продукт на чуждата технология. Беше нов човек. Можеше да научи нови похвати. Щеше да започне да разбира извънземните — в какво вярват, как разсъждават. Нямаше да остави нито едно средство неизползвано.
Сънят се прокрадна в него, леко го понесе надолу, под съзнанието, но решимостта му да узнае остана все така впримчена в ума му, като муха в мрежата на паяк. Рамон Еспехо усети тихия плясък на сънищата в ума си като вода по речен бряг и накрая ги остави да дойдат. Бяха странни. Сънища, каквито Рамон Еспехо никога не беше сънувал.
Но в края на краищата той не беше Рамон Еспехо.
13.
В съня си беше в реката. Не му се налагаше да диша, а да се движи във водата беше просто като мисленето. Безтегловен, обитаваше теченията като риба, като самата вода. Съзнанието му се движеше през водата все едно, че тя беше тялото му. Усещаше камъните по речното дъно там, където водата ги оглаждаше, и изместването, далече напред, където бреговете обръщаха течението в една или в друга посока. И още по-напред, отвъд това, чак до морето.
Морето. Огромно като нощно небе, но пълно. Потокът се движи напред, жив и съзнаващ. Рамон се носеше през водите, докато не доближи пъстрото дъно, а после то отплува: гръб на левиатан, по-голям от град и все пак нищожен сред тази бездна от живот.
А после самият той беше и бездната.
Сънуваше поток. Безсмислени срички придобиваха смисъл и отминаваха отново в безсмислие. Прозрения, дълбоки като любов и сън, го пронизваха и го оставяха изпълнен с ужасно благоговение. Небето бе океан, а потокът изпълваше пространството между звездите. Той следваше потока в продължение на стотици хиляди години, плуваше между звездите, коремът му бе натежал от все още неродени поколения, той търсеше убежище, безопасно място, далече от гонитбата, място, където да се скрие и да изпълни предопределението си. А го преследваше нещо неумолимо, тъмно и злокобно, и го зовеше с глас едновременно ужасяващ и изкусителен. Рамон се мъчеше да не чува този ужасен глас, мъчеше се да не позволи той да го притегли назад. Красотата на потока, могъществото му, дълбокото и безсловесно обещание; бореше се да изпълни ума си с това да не мисли за нещото зад него, нещото, което се пресягаше към него с мъртвешки пипала, все още вмирисани на кръв. Самият акт на мислене придаваше сила на нещото; съзнанието за него, дори в акта на отхвърляне, му придаваше реалност.
После, докато все още сънуваше, нещо го улови. Мощен въртоп го запокити в посока, която не можеше да назове, назад към сумрачното, адско място, откъдето се беше мъчил да избяга.
Изведнъж над него се появи мъртво слънце, надвиснало сиво сред пепеляво небе. Това бе неговият дом, мястото на излюпването му, изворът му, с извиращите от ледника реки. Сърцето му се беше свило от ужас. Знаеше какво предстои и в същото време не знаеше.
Около него имаше чужди тела, познати като любими. Огромният бял звяр в ямата, който бе разговарял с него, преди да започне този отчаян лов. Малките синкави очертания на яйцата каит, обречени да не се излюпят никога. Прошарените с жълто махадя и полуотрасналите атаруе, все още с превити гръбчета. (Това бяха думи, които Рамон не знаеше и все пак ги знаеше.) Всички млади — непоправимо изгубени, прекършени, безжизнени. Той беше Манек, атанаи на своя рояк, и тези мъртви, които го докосваха, които замърсяваха потока, бяха негов провал. Неговото татекреуде бе неизпълнено и всяко от тези красиви същества бе пропаднало в илюзия, защото той не бе успял да понесе бремето на истината.
Със скръб, толкова дълбока, колкото Рамон не бе изпитвал никога — повече от загубата на майка му и баща му яки, повече от съкрушилата сърцето му първа любов, — той започна да яде мъртвите и с всеки труп, който поемаше в себе си, ставаше все по-малко реален, все по-изгубен в аубре и грях, все по-прокълнат.
Но те нямаха край. С всяко телце, което погълнеше, те убиваха хиляда други. Пищящият мрак, който го беше преследвал в бягството, започваше тук, отваряше се тук като кутия, чийто капак се вдига вечно и вечно разкрива ужаса, който никога няма да свърши. Ядачите, безпогрешните, врагът. Те виждаха големите като балвани тела, чуваха странните звънливи гласове, извисени във възхвала на избиването, виждаха излюпените безжизнени и съкрушени под огромните машини. Кораби висяха във въздуха като хищни птици.