Бягащият ловец
- Автор: Дозуа Гарднер, Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-046-0
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Бягащият ловец». Краткое содержание книги:
И сега вече Рамон се засили и изрита съществото там, където трябваше да е глезенът му, ако имаше глезен, разбира се. Сблъсъкът беше мек и твърд едновременно, като ритник в дърво, обвито с пласт гума. Манек не реагира.
— Връщай се тогава, щом не ти стиска! — извика Рамон и лицето му се наля с кръв, сгорещена от гнева. — Остави го да се върне у дома и нека да видят, че си едно нищо. Че не си свързан с нищо. Не си от тях. Да видим колко ще ти хареса да не дават повече пет пари за теб. Или продължи напред, направи това, което искат да направиш, и си довърши работата! На тях не им стиска да го направят. Покажи им какво можеш ти! Кое е най-лошото, което може да се случи? Онзи шибан побъркан плъх може да ни убие. Това ли те притеснява? Връщането с провал по ли е добро от това да умреш в бой? Стегни се! Бъди мъж!
Извънземният наведе глава, перата се раздвижиха.
— Трябва да си почина — промълви Манек. — Но ти си прав. Да престана да функционирам е аубре. Да изразя своето татекреуде е първостепенно.
— Шибано си прав, първостепенно е!
— Ще се съсредоточа известно време върху възстановяването си. Когато процедирането няма да причинява повече щети, ще локализираме човека.
— Добре — съгласи се Рамон, обля го топлата вълна на облекчението. — Много добре! Браво, че ти се стегнаха малко шибаните huevos13. Ще го проследим пеш. Можем го.
— И той ли е така? — попита извънземният.
— Как?
— Ти не си координиран в мислите си — каза Манек. — Твоето татекреуде е нефокусирано и природата ти е склонна към аубре. Разбираш убийство и воля, но не ниедутои. Несъвършен си в своята същност и ако беше новоизлюпено кии, щеше да бъдеш препогълнат. Стремиш се да разделяш и също така да съединяваш отново. Потокът ти винаги е в конфликт със себе си и насилието от това обърква правилното ти функциониране, но също така преодолява граници, които иначе щяха да те ограничават. И човекът ли е това, или продължаваш да се отклоняваш?
Рамон се вгледа в здравото око на съществото, мъчеше се да осмисли казаното. Поток и конфликт, насилие и ограничение. Близост и отчужденост. Или може би той самият бе добавил това?
— Не, чудовище — отвърна накрая. — Не е отклонение. Винаги съм бил такъв.
12.
След час чужденецът се изправи на крака със стържеща въздишка, като верига, промушена през халка.
— Продължаваме — заяви мрачно и даде знак на Рамон да поведе.
Отне им по-малко от час бавно обикаляне около моравата, докато намерят дирите на другия Рамон. През дългите часове на утрото и следобеда Рамон водеше, а сахаел се влачеше след него към бавно и тежко крачещия Манек. Щеше да е по-трудно, ако Рамон не знаеше какви хитрини би приложил самият той, за да остави лъжливи следи. На два пъти се натъкнаха на уж грешка, допусната от другия мъж — кална стъпка нагоре по каменист бряг, отсечка разровена пръст, където можеше да е загубил равновесие и да е падал по склона. Рамон лесно прецени, че това са подвеждащи следи, и ги подмина.
Обликът на гората се променяше. На по-високия терен, близо до планините, всички дървета бяха куркума и местни подобия на бор. Колкото повече се доближаваха до реката, толкова по-екзотична ставаше растителността. Широко разклонени върби пердида с черни стволове, с очертания като полуразтопени женски тела; високи пескадос бланкос, наречени така заради белия цвят на листата и напомнящата за океан миризма на сока им; полуподвижни колонии коралов мъх с яркорозови скелети, показващи се изпод щедро зелената плът. Умората и пулсиращата болка в коляното му сякаш отшумяха и Рамон закрачи по-уверено. Почти имаше чувството, че знае предварително накъде отива, накъде бе отишъл другият Рамон преди него. Почти забрави за тежко тътрещия се зад него Манек.
Един плескун му кресна пътьом и го сгълча, писъкът му беше като на ядосан обой. Тънките сдъвкани кости на кюй-кюй лежаха разхвърляни под малка скала, бели като ребрата на юнеа. От моравата, където бе заложил капана си, другият Рамон грубо следваше течението на потока. Водата беше безпогрешен водач и макар покрай нея да нямаше никакви дири, Рамон откри, че рядко се оказват далече от ромона на потока. Изпълни го чувство за покой и усети, че се усмихва. Слънцето се издигаше бавно, температурата се вдигаше градус по градус. Ако носеше риза, Рамон щеше да се изкуши да я свали и да я върже на кръста си, не защото беше прегрял, а просто заради приятния допир на въздуха по кожата. Накрая, съвсем нетипично за него, Манек му извика да спрат. Кожата му беше пепелявосива и изглеждаше нестабилен.
13
Исп. вулг. „топки“ — Б.пр.