Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Но това е много лошо от ваша страна — успя да каже той шеговито, — точно сега, когато започнах да се увличам.

— Обичах ви тъй… тъй много. — Гласът й затрепера, сякаш това бе продължавало години.

Той знаеше, че е най-добре да се засмее, но се чу да казва:

— Вие сте не само красива, вие вършите нещата със смях. Когато играете на влюбена или на свенлива, всичко излиза убедително.

В мрачната като пещерна дупка кабина на таксито, изпълнена с уханието на парфюма, който Розмари бе купила заедно с Никол, тя отново се приближи и се притисна до него. Той я целуна, без да изпита удоволствие от това. Знаеше, че в нея има страст, но тя не гореше в очите й, той не я намираше в устните й; от дъха й слабо лъхаше на шампанско. Тя отчаяно се притисна към него, той отново я целуна и се вледени от невинността на нейната целувка, от погледа й, отправен в същия момент към нощната тъмнина, към мрака на света. Тя още не знаеше, че красотата е нещо, което се таи в сърцето; когато тя разбереше това и се почувствуваше частица от страстта на вселената, той можеше да я вземе без колебание и угризение.

Стаята й в хотела беше диагонално срещу тяхната и по-близо до асансьора. Когато стигнаха до нейната врата, тя неочаквано каза:

— Знам, че не ме обичате — дори и не очаквам това. Но вие попитахте защо не съм ви казала за рождения си ден. Ето казвам ви и сега: вместо подарък за рождения ми ден, искам да дойдете за малко в стаята ми и да чуете какво ще ви кажа. Само за минутка.

Те влязоха, той затвори вратата и Розмари застана близо до него, но без да го докосва. Нощта беше изпила цвета на лицето й — сега тя беше бледа, бял карамфил, останал след бала.

— Когато се усмихвате… — той отново можеше да се държи с нея бащински, може би поради близкото присъствие на Никол — все си мисля, че ще видя празното място на някой млечен зъб.

Но той бе закъснял — тя се приближи до него и отчаяно прошепна:

— Вземете ме.

— Къде да ви взема?

Той се вцепени от удивление.

— Хайде — шепнеше тя. — О, моля ви, хайде, каквото вършат другите. Ако не ми е приятно — нищо, никога не съм очаквала да ми хареса, винаги ми е била противна мисълта за това, но сега не. Искам да ме вземете.

Тя беше учудена от самата себе си — никога не бе предполагала, че ще може да говори така. Това бяха неща, които бе само чела, виждала, за които бе мислила през десетте години, прекарани в пансиона. Изведнъж разбра, че тази е една от най-големите й роли, и се впусна в нея разпалено.

— Това не трябва да стане така — каза Дик замислено. — Не е ли виновно шампанското? Хайде да се опитаме да забравим.